Центърът на тежестта му се измести от рязкото движение и то изгуби равновесие.
Ноктите му оставиха дълбоки бразди по дървената платформа. Тя се разцепи и то се
сгромоляса долу.
Джек се обърна към третия ракшаса и видя, че той се е подал до кръста и вдига
крак да се качи. Хвърли се към него със запалките. Демонът се наведе напред и протегна
нокти, като одра дясната ръка на Джек. Беше подменил дължината на ръката и
подвижността му. Прониза го болка. Изпусна едната запалка и падна назад, извън
обсега на ракшаса.
Демонът се задържа и отново започна да се изтегля на платформата. Джек
разсъждаваше трескаво. Ракшасът щеше да се качи след една - две секунди, преди
асансьорът да е стигнал до горе. Джек можеше да се хвърли към колабати и да се скрие
в обятията й, но платформата беше твърде тясна и ракшасът рано или късно щеше да се
блъсне в тях.
Потърси нещо, което би могло да му послужи като оръжие. Погледът му се спря на
пропановите фенери, които Кузум бе използвал по време на гнусната си церемония с
ракшасите. Джек си спомни колко буйни бяха пламъците им.
Ракшасът вече бе стъпил на колене на платформата.
– Включи газта! - извика Джек на Колабати.
Тя го погледна озадачена. Изглеждаше в състояние на шок.
– Газта! Пусни я!
Той й подхвърли втората запалка.
Колабати се сепна и бавно протегна ръка към ръчката на резервоара. Джек искаше
да й изкрещи да побърза. Фенерът представляваше кух метален цилиндър, подпрян на
четири метални крачета. Джек го сграбчи и го наклони към приближаващия се ракшас. В
същия миг чу съскането на пропана, който прииждаше в цилиндъра и започваше да го
изпълва. Във въздуха се разнесе миризма на газ.
Ракшасът се бе изправил в цял ръст. Оголил зъби и протегнал ръце, той се готвеше
да скочи върху Джек. Сърцето на Джек едва не спря да бие от страх при тази гледка.
Третата запалка беше хлъзгава от кръвта по дланта му, но той успя да намери дупката в
основата на фенера и го запали.
Газта избухна с оглушителен рев и към ракшаса се стрелна смъртоносен пламък.
Съществото залитна назад. Главата му лумна. Олюля се, наклони се към края на
платформата и падна долу.
– Точно така! - извика Джек и вдигна юмрук, въодушевен и удивен от победата си.
Погледна надолу и видя, че Майката – по-тъмна и по-висока от малките - не
откъсва жълтите си очи от него. Омразата в тях го накара да се обърне.
Наоколо се задими и той се закашля. Изведнъж видя, че дървената платформа е
почерняла и започва да гори. Бързо протегна ръка към резервоара и изключи газта.
Колабати продължаваше да клечи в ъгъла. Изражението й изразяваше недоумение.
Асансьорът спря. Джек поведе Колабати по стълбите, водещи към малкия капак на
тавана. Очакваше, че ще е заключен. Всички изходи бяха блокирани. Но капакът се
отвори и го лъхна струя свеж въздух. Джек моментално се успокои и подпря глава на
ръката си.
Успя!
Вдигна капака и подаде глава навън.
Беше тъмно. Слънцето бе залязло. Звездите и луната светеха на небето. Влажният
въздух и обичайната смрад на манхатънското крайбрежие му се сториха като парфюм
след вонята на ракшасите.
Огледа палубата. Нищо не помръдваше. Нямаше признаци, че Кузум се е върнал.
Джек погледна Колабати.
– Няма никой. Да вървим да спуснем трапа.
11.
Трапът беше спуснат.
Кузум замръзна на място, като го видя. Не беше зрителна измама. Лунната
светлина хвърляше леденосиви отблясъци по алуминиевите стъпала и перила.
Но как? Умът му не го побираше...
Хукна по трапа и се завтече към лоцманската каюта. Катинарът беше там -
непокътнат и заключен.
Облегна се на вратата и зачака туптящото си сърце да се успокои. В първия момент
помисли, че някой се бе качвал на борда и бе освободил Джек и Колабати.
Потропа на стоманената врата.
– Бати? Приближи се до вратата. Искам да говоря с теб.
Тишина.
– Бати?
Долепи ухо до вратата. Разтревожен, Кузум пъхна ключа в катинара...
Коридорът беше празен. Погледна в каютата. И там нямаше никой. Как е
възможно...
И тогава видя дупката в пода. Отначало помисли, че в каютата се е промъкнал
ракшаса, но съзря счупената желязна рамка на леглото и се досети какво е станало.
Каква дързост! Американецът беше избягъл, проправяйки си път сред ракшасите, и
бе взел Колабати със себе си! Кузум се усмихна. Сигурно се бяха свили някъде долу.