– А децата? Заведе ли ги на градина?
– Да, всичко мина нормално – увери я Ерика, умишлено пропускайки епизода с Адриан.
Напоследък Ана бързо губеше търпение с децата. Повечето ежедневни грижи се стовариха върху плещите на Ерика и дори при най-дребната проява на каприз от страна на хлапетата Ана се оттегляше и оставяше Ерика да се оправя. Ана се чувстваше като изцеден лимон и ходеше из къщи ни жива, ни умряла, опитвайки се да си припомни какво някога ѝ е вдъхвало желание да се бори. Ерика изпитваше силно безпокойство.
– Ана, не се ядосвай, но няма ли да поговориш с някого? Препоръчаха ми отличен психолог. Защо не…
– Казах: не – прекъсна я грубо сестра ѝ. – Трябва да го преодолея сама. Вината е моя. Аз убих човек. Не мога да търся съчувствие от непознати. Нужно е да се справя със собствени усилия.
Пръстите ѝ стиснаха конвулсивно чашата и кокалчетата побеляха.
– Ана, знам, че сме го обсъждали хиляди пъти, но пак ще го повторя: ти уби Лукас при самоотбрана. Направи го, за да защитиш не само себе си, но и децата. Никой не се усъмни в мотивите ти и неслучайно съдът те оправда по всички обвинения. Ако не беше действала, той щеше да те убие, Ана. Въпросът беше на живот и смърт.
Мускулчетата по лицето на Ана леко потръпнаха, докато слушаше Ерика, и Мая, явно усетила напрежението, витаещо във въздуха, започна да хленчи на детското си столче.
– Не ми се говори за това – процеди Ана през стиснати зъби. – Отивам да си легна. Ще вземеш ли децата от градината?
Тя стана и остави Ерика сама в кухнята.
– Да, ще ги взема – въздъхна Ерика и усети как сълзите напират под клепачите ѝ. Беше на ръба на силите си. Нуждаеше се от отмяна.
Хрумна ѝ идея. Вдигна слушалката и набра номер по памет. Струваше си да опита.
Хана влезе направо в новия си кабинет и започна да подрежда вещите си. Патрик продължи към хралупата на Мартин Мулин и почука внимателно на вратата.
– Влез.
Патрик влезе и се настани на стола пред бюрото на Мартин. Понеже работеха често заедно, всеки от тях бе свикнал да прекарва доста време в кабинета на другия.
– Чух, че сте правили оглед на пътнотранспортно произшествие. Има ли жертви?
– Да, водачът. В колата не е имало други пътници и злополуката е по вина на шофьора. Казва се Марит, държи магазин на търговската улица.
– По дяволите! – въздъхна Мартин. – Колко нелепа смърт! Да не би да е свила встрани заради преминаваща сърна?
Патрик се подвоуми.
– Криминалистите присъстваха на огледа. От техния доклад и от заключенията на съдебния лекар ще разберем какво точно се е случило. В купето вонеше на алкохол.
– По дяволите! – възкликна за втори път Мартин. – С други думи, шофирала е в нетрезво състояние. Не си спомням да сме я хващали с алкохол. Възможно е за пръв път да е седнала зад волана пияна или просто досега ѝ се е разминавало.
– Мдааа – колебливо кимна Патрик. – Възможно е.
– Но? – подкани го Мартин и преплете пръсти на тила си. Червената му коса блестеше върху бялата кожа на дланите му. – По гласа ти усещам, че нещо те притеснява. Познавам те достатъчно добре: надушил си нещо гнило.
– Ох, и аз не знам. Не е нищо конкретно. Просто долавям нещо… гнило, но не мога да посоча какво.
– Интуицията ти рядко те е подвеждала – отбеляза разтревожен Мартин и се залюля на стола. – Но в актуалния случай е най-добре да изчакаме заключенията на експертите. Щом криминалистите и съдебните лекари огледат трупа, ще узнаем повече. Навярно ще открият обяснение за мистериозното ти усещане.
– Да, прав си – съгласи се Патрик и се почеса замислено по главата. – Но… не, прав си, няма смисъл да размишляваме, преди да знаем подробности. Сега ще се съсредоточим върху онова, което можем да направим, а именно: да уведомим близките на Марит за кончината ѝ. Тя има ли семейство?
– Дъщеря в тийнейджърска възраст, доколкото знам – смръщи чело Мартин. – Самата Марит живее със своя приятелка. Доста се шушукаше около това съжителство…
– Ще трябва да отидем при приятелката ѝ и да проверим.
Няколко минути по-късно почукаха на вратата на апартамента, където бе живяла Марит. Проверка в телефонния указател показа, че жилището ѝ се намира на няколко стотин метра от полицейското управление. И Патрик, и Мартин едва си поемаха въздух. В полицейската работа това задължение се смяташе за най-омразно сред служителите. Едва когато чуха стъпки зад вратата, си дадоха сметка, че е съществувала голяма вероятност в този следобеден час да не заварят никого вкъщи.