– Ало? – едва промълви той.
– Патрик?
Той преглътна няколко пъти и най-после си прочисти гърлото.
– Аз съм.
– Имаш посетителка. – По тона на Аника личеше, че е важно.
– Коя е?
– Софи Каспершен.
Любопитството му се събуди. Дъщерята на Марит? Какво ли ще иска от него?
– Изпрати я при мен – каза той и излезе в коридора да посрещне Софи.
Тя изглеждаше болнава и пребледняла, но той си спомни, че Йоста спомена нещо за стомашен вирус.
– Разбрах, че си била болна. По-добре ли си? – попита той, след като я покани в кабинета си.
– Да, сдруса ме грип. Но се оправям. Само дето свалих няколко килограма – отбеляза тя с крива усмивка.
– Май ще е добре и аз да пипна някой вирус, та да поотслабна – пошегува се през смях Патрик, за да разреди напрежението.
Момичето изглеждаше много изплашено. Помълчаха малко. Патрик търпеливо я чакаше тя да заговори първа.
– Разбрахте ли нещо повече… за мама? – попита накрая Софи.
– Не – призна Патрик. – Разследването се затлачи.
– И не знаете каква е връзката между нея и… другите?
– Не – повтори Патрик. Чудеше се защо малката му задава такива въпроси. – Според мен връзката се крие в нещо, което още не сме открили; нещо, което ни убягва, но е било част от живота на майка ти и на… другите жертви.
– Ммм – промърмори Софи и видимо се двоумеше дали да продължи.
– Важно е да разберем всичко. Иначе няма да открием виновника за смъртта на майка ти.
Гласът му звучеше умолително. Патрик виждаше, че момичето иска да му сподели нещо за майка си. След дълго мълчание ръката ѝ бавно се спусна към джоба на якето. Със сведени очи Софи извади лист хартия и го подаде на Патрик. Той започна да чете, а тя прикова в него настойчив поглед.
– Къде го намери? – попита Патрик, след като приключи.
Целият трепереше от нетърпение да узнае подробности.
– В едно чекмедже в дома на татко. Там мама държеше свои лични вещи. Имаше снимки и разни други спомени.
– Баща ти знае ли, че си го намерила?
Софи поклати категорично глава. Тъмната ѝ права коса се разклати.
– Не. Ако разбере, ще се ядоса. Но полицаите, които дойдоха вкъщи миналата седмица, ни казаха незабавно да се свържем с вас, ако се появи нещо. Чувствах се длъжна да ви го покажа. Заради мама – додаде тя и започна смутено да оглежда ноктите си.
– Постъпваш правилно – Патрик натърти втората дума. – Тази информация ни беше изключително необходима и според мен в нея се крие разковничето към целия случай.
Патрик не можеше да прикрие въодушевлението си. След като прочете написаното, всички парчета от пъзела си дойдоха на мястото: провиненията на Бьорие, нараняванията по тялото на Расмус, вината на Елса. За всичко си имаше обяснение.
– Може ли да го задържа? – Той размаха листа.
– Моля ви да си направите копие и да ми върнете оригинала.
– Разбира се – кимна Патрик. – А ако баща ти реши да ти се кара заради постъпката ти, накарай го да говори с мен. Постъпваш съвсем правилно.
Той пресне листа на копирната машина в коридора, върна оригинала на Софи и я изпрати. Дълго гледа как момичето вървеше едва-едва по улицата, с клюмнала глава и ръце, заровени дълбоко в джобовете. Най-вероятно отиваше към дома на Шещин. Патрик се надяваше да е така, защото в момента двете действително се нуждаеха една от друга – повече, отколкото предполагаха. С победоносно изражение Патрик влезе в управлението, за да съобщи на всички, че пробивът в разследването най-сетне е факт.
Изминалата седмица беше най-хубавата в живота на Бертил Мелберг. Направо не можеше да повярва. Росмари остана да спи в дома му още два пъти и макар среднощните им занимания да оставяха тъмни кръгове под очите му, Мелберг изобщо не съжаляваше. От време на време се усещаше, че си тананика или подскача от радост – но само когато никой не го гледа.
Умът му не го побираше как толкова прекрасна жена като Росмари е избрала тъкмо него. Не, Мелберг продължаваше да се чуди на късмета си. Вече бяха започнали да обсъждат бъдещето си, защото и двамата бяха категорични, че връзката им има бъдеще. Без съмнение. Мелберг, който открай време се пазеше от прекалено задълбочаване на случайните си авантюри, сега нямаше търпение с Росмари да заживеят заедно.