Двамата разговаряха много за миналото. Той ѝ разказа за сина си Симон, за чието съществуване бе разбрал доста късно, и гордо ѝ показа негова снимка, а Росмари остана очарована от елегантния вид на младия мъж, одрал кожата на баща си, и поиска да се запознае с него възможно по-скоро. Самата тя имала две дъщери. Едната живеела в Кируна, другата – в САЩ.
– Много далеч отлетяха – каза тъжно тя и му показа снимки на внучетата си в Америка.
Предложи двамата да посетят дъщеря ѝ през лятото и Мелберг кимна ентусиазирано. Америка – отдавна си бе мечтал да посети тази страна. Той на практика не бе напускал границите на Швеция. Кратко пътуване до другия край на моста над пролива Свинесунд, разделящ Швеция и Норвегия, едва ли може да се нарече екскурзия в чужбина. Но Росмари открехна вратите към нов свят. Една вечер, докато лежаха прегърнати, тя му призна, че възнамерява да си купи апартамент в Испания: в някоя белосана къща с балкон, изглед към морето, малък басейн и бугенвилия, която пълзи по стената и пръска божественото си ухание в горещия въздух. Мелберг си представи как двамата с любимата му седят прегърнати на балкона в топла лятна вечер и отпиват от студените си питиета. В съзнанието му се събуди упорита мисъл и не му даде мира, докато не я сподели с Росмари. В тъмната спалня той обърна лице към нейното и с трепет в гласа ѝ предложи да купят жилището заедно. Зачака напрегнато отговора ѝ. Първоначално тя не прояви ентусиазъм, а се разтревожи и поиска да уредят внимателно документите за обща собственост, та на по-късен етап да не възникнат разправии. Тя не искаше в никакъв случай двамата да се карат за пари. Мелберг се усмихна и я целуна по носа. Росмари изглеждаше толкова сладка, когато се тревожеше. Накрая се разбраха да уредят въпроса с бъдещия общ имот така, че рискът от възникване на конфликт да е минимален.
Седнал на стола в кабинета си, затворил очи, Мелберг вече усещаше топлия полъх на бриза по бузите си; уханието на плажно масло и на пресни праскови. Представяше си как вятърът повдига пердетата и донася мирис на море, как той се навежда към Росмари, повдига периферията на шапката ѝ и… Почукване по вратата го изтръгна от мечтите му.
– Влез! – сърдито процеди той, свали си краката от бюрото и се зае да подрежда пръснатите наоколо листове. – Дано да идваш по важен въпрос, защото съм много зает, Хедстрьом.
– Важно е – потвърди Патрик, седна и сложи пред началника копието от статията, която му донесе Софи.
Мелберг я прочете. И както никога се съгласи с Хедстрьом.
Пролетта я натъжаваше. Тя ходеше на работа, изпълняваше задълженията си, прибираше се у дома, разговаряше с Ленарт, играеше си с кучетата, после си лягаше. Всъщност това се повтаряше през всички сезони, но през пролетта я обземаше усещане за безсмислие.
Всъщност тя живееше добре. С Ленарт имаха много по-стабилен и успешен брак от повечето си познати, гледаха прекрасни кучета и имаха общо хоби – драг рейсинг, което ги отвеждаше на различни места из Швеция и им даваше възможност да се запознават с различни хора. През лятото, есента и зимата всичко това ѝ беше достатъчно, но през пролетта Аника изпитваше огромна празнота. Тогава копнежът ѝ за деца се засилваше неимоверно. И тя не знаеше защо. Вероятно защото първият ѝ аборт се случи през пролетта – на трети април. Тази дата остана завинаги запечатана в съзнанието ѝ, макар оттогава да бяха изминали петнайсет години и тя да преживя още осем аборта, безчет медицински прегледи, изследвания, терапии. Нищо не помогна. И накрая двамата с Ленарт се примириха и решиха да приемат фактите. Обсъдиха и възможността да си осиновят дете, но така и не се решиха. Петнайсетте години, изпълнени с провалени планове и разочарование, ги направиха болезнено чувствителни и нерешителни. Нямаха сили за пореден път да поставят съдбата си на кантар. И макар че през по-голямата част от времето Аника смяташе живота си за хубав, през пролетта копнежът по неродените ѝ деца се засилваше: малки момченца и момиченца, които по някаква причина не бяха готови да оцелеят в нейната утроба или в живота отвън. Понякога Аника си ги представяше като малки ангелчета, декоративни фигурки, които се носят във въздуха около нея като обещания. В такива дни ѝ беше най-тежко. В дни като днешния.
Тя бързо премига няколко пъти, за да прогони сълзите, и се опита да се съсредоточи върху таблицата, която правеше с помощта на програмата Excel. В управлението никой не знаеше колко трагично преживява тя липсата на деца. Аника за нищо на света не би плакала пред колегите си. Присви очи, докато се опитваше да подреди правилно данните в таблицата: срещу името на собственика на куче трябваше да стои адресът му. Отне ѝ повече време, отколкото бе очаквала, но най-после намери всички адреси. Запази документа на дискета и я извади от компютъра. Ангелчетата – неродените ѝ рожби – се носеха из въздуха около нея, питаха как щеше да ги нарече, на какво щеше да играе с тях, какво щяха да работят, ако се бяха родили и пораснали. Аника усети как сълзите напират в очите ѝ и си погледна часовника: единайсет и половина. Реши днес да се прибере и да обядва вкъщи. Нуждаеше се от малко спокойствие и домашен уют. Но първо трябваше да даде дискетата на Патрик. Той я беше предупредил колко спешно му е необходима.