Разследващите се затрудняваха с категоричните изводи, защото още не бяха открили втората жертва и нямаха цялостен поглед върху ситуацията.
В девет часа в сряда служебният телефон на Патрик звънна. Той още не подозираше, че му предстои да се сдобие с последното парче от пъзела.
– Да, моля – обади се той и закри слушалката с длан, за да не чуе събеседникът му, че се прозява. – Бихте ли повторили името си?
– Казвам се Вилгут Рюнберг – комисар в полицейското управление в Ортбуда.
– Ортбуда? – повтори въпросително Патрик, докато се напрягаше да се сети къде се намира това.
– Близо до Ескилстуна – уточни нетърпеливо комисар Рюнберг. – В участъка работим само трима души. – Той се изкашля встрани от слушалката и продължи: – Тъкмо се завърнах от двуседмична почивка в Тайланд.
– Така ли? – Патрик се чудеше накъде ли отива разговорът.
– Затова чак сега видях запитването от вашето управление.
– И? – Любопитството на Патрик се засилваше. Усети гъделичкане по върховете на пръстите си.
– Двамата ми колеги са още новобранци, но аз си спомням случая. Нали преди осем години лично поех разследването.
– Какъв случай? – попита Патрик. Дишаше учестено и повърхностно. Притисна телефонната слушалка плътно към ухото си, за да не пропусне нито дума.
– Преди осем години се случи нещо… Тогава ми се стори малко странно… Но човекът неведнъж бе залитал по алкохола и… – той се прокашля смутено: явно му костваше усилие да признае грешката си – …всички си помислихме, че пак се е върнал към чашката и е починал от алкохолно отравяне. Обаче в запитването си споменавате определени травми и… честно да си призная, малко се озадачих.
Комисар Рюнберг млъкна и Патрик си даде сметка колко трудно му е било да превъзмогне нежеланието си и да се обади в Танумсхеде.
– Как се казваше този мъж? – попита Патрик, за да сложи край на неловкото мълчание.
– Ян-Улув Першон. Почина на четирийсет и две години. Работеше като дърводелец. Вдовец.
– Често ли е злоупотребявал с алкохол?
– Да. След смъртта на съпругата си направо се срина и пак посегна към чашката. Ужасно тъжна история. Една вечер седнал пиян зад волана и блъснал млада двойка, докато пресичали улицата. Мъжът починал. Ян-Улув лежа в затвора. След като излезе, повече не близна алкохол. Взе се в ръце, работеше, грижеше се за дъщеря си.
– И после най-неочаквано сте го открили мъртъв, починал вследствие от алкохолна интоксикация?
– Да – въздъхна комисар Рюнберг. – Както ви казах, помислихме, че е получил рецидив и е изгубил контрол. Намерила го десетгодишната му дъщеря. Момичето твърдеше, че на вратата срещнало непознат мъж, но не му повярвахме. Отдадохме думите му на шока и на желанието да опази името на баща си… – гласът му заглъхна и той млъкна, угнетен от угризения заради допуснатата грешка.
– Открихте ли страница от детска книга до тялото?
– Опитах се да си спомня, след като прегледах точките в писмото ви. Не успях – призна Рюнберг. – Дори да е имало такава страница, навярно никой не би ѝ обърнал внимание, защото Ян-Улув имаше малко дете.
– И сред доказателствения материал, открит до трупа му, няма страница от книга? – Патрик усети колко разочарован звучи.
– Да. Впрочем не сме изземвали много доказателствен материал, защото сметнахме, че смъртта му е настъпила заради рецидив. Но ще ви изпратя предметите, с които все пак разполагаме.
– Ще можете ли да ми изпратите наличната информация по факса, защото ни е необходима веднага?
– Разбира се. Бедното дете! – додаде Рюнберг. – Какъв живот! Първо майка ѝ умира, после прибират баща ѝ в затвора. След това и той си отива. А сега прочетох във вестника, че и тя е била убита по време на престоя си в Танумсхеде. Доколкото разбрах, участвала в някакво риалити предаване. На снимката не успях да я позная. Лилемур е станала неузнаваема. На десет години беше дребничка, тъмна и слаба, а сега… Да, през последните осем години доста неща са се променили.
Патрик усети как стаята започва да се върти пред очите му. Първоначално мозъкът му отказваше да приеме информацията. После обаче осъзна какво му казва колегата от Ортбуда: Лилемур, или Барби, е дъщеря на втората жертва на убиеца. И осем години по-рано е видяла лицето му.
Влизайки в банката, Мелберг се почувства уверен и щастлив от решението си. По принцип мразеше да харчи пари, а сега се канеше да олекне с двеста хиляди, но не изпитваше нито капка колебание, защото това беше цената, която трябва да плати, за да си осигури бъдеще с Росмари. Всеки път, когато затвореше очи – а това се случваше често дори през работно време, – Мелберг усещаше аромата на хибискус, на слънце, на солена вода, на Росмари. Направо не можеше да повярва какъв късмет извади и колко много се промени животът му само за няколко седмици. През юни възнамеряваха да посетят новото си жилище за пръв път и да останат там четири седмици. Мелберг вече броеше оставащите дни.