– Не. С Хана сме описали всичко в доклада.
– Тогава предлагам да се насочим към списъка със собствениците на кучета, порода „испанска хрътка“. Онзи ден Аника ми го даде. – Патрик стана. – Отивам да съобщя новините на другите колеги.
– Добре – кимна разсеяно Мартин.
Опитваше се да си спомни какво му убягваше. Забеляза ли нещо гнило, докато гледаше записа, или пък го тормозеше нещо, което не бе видял? Колкото повече се напрягаше да го извика в паметта си, толкова по-надалеч му се изплъзваше. Мартин въздъхна и реши за известно време да го изхвърли от главата си.
Новината връхлетя като бомба. Първоначално всички реагираха скептично като Мартин, ала след като Патрик ги запозна с подробностите по случая, те се убедиха в неоспоримостта на фактите, изложени от него. Патрик се върна в кабинета си, за да изгради стратегия за по-нататъшни следствени действия.
– Направо ни разби с тази новина! – отбеляза Йоста, застанал до вратата.
– Влизай и сядай – покани го той.
Йоста се подчини.
– Единственият проблем е, че не съм сигурен как да разнищя цялата тази история – призна Патрик. – Мислех да проверя списъка със собствениците на испански хрътки и документите от Ортбуда.
Той посочи факсовете върху бюрото си – пристигнаха десет минути по-рано.
– Прав си: разполагаме с доста оскъдна информация – въздъхна Йоста и огледа снимките и бележките, закачени на стените: – Все едно сме се оплели в гигантска паяжина, но не знаем накъде е поел паякът.
– Много точно сравнение! – засмя се Патрик. – Не съм предполагал, че притежаваш поетични заложби, Йоста.
Възрастният полицай само промърмори нещо в отговор. После стана и бавно обиколи стаята. Приближаваше лице до документите и снимките по стените.
– Трябва да има някаква, макар и съвсем дребна, подробност, която сме пропуснали…
– Ако откриеш нещо, ще ти бъда много благодарен. Колкото и да се взирам, вече нищо не виждам – призна Патрик и посочи красноречиво налепените бележки около себе си.
– Честно казано, не разбирам как изобщо работиш с такива страхотии зад гърба. – Йоста посочи снимките на мъртъвци, залепени в хронологичен ред: Елса – в единия край, Марит – в другия. – Още не си сложил Ян-Улув – установи сухо Йоста и посочи мястото вдясно от Елса Форшел.
– Нямах време за това.
Патрик се изненада приятно от съобразителността на колегата си. Понякога, макар и рядко, в Йоста все пак припламваше някакво желание за работа.
– Да се отместя ли? – попита Патрик, защото Йоста се опита да се провре зад стола му.
– Да, ще ме улесниш много – отвърна възрастният му колега.
Патрик стана и се подпря на срещуположната стена със скръстени ръце. Радваше се, че Йоста ще огледа събрания материал. Може пък да излезе нещо.
– Виждам, че от лабораторията в Линшопинг са ти върнали страниците.
– Пристигнаха вчера – кимна Патрик. – Липсва само листът на Ян-Улув, защото колегите от Ортбуда не са го запазили.
– Жалко – отбеляза Йоста и продължи да се движи назад във времето – към Елса Форшел. – Питам се защо убиецът е избрал приказката за Хензел и Гретел. Дали е случайно, или цели да изпрати определено послание?
– Иска ми се да можех да ти отговоря на този въпрос. И не само на него – въздъхна Патрик.
– Хммм… – Йоста застана пред материалите за Елса Форшел.
– Обадих се в Удевала. Още не са открили доклада за злополуката, в която е участвала Елса, но щом го намерят, веднага ще ми го изпратят – уточни Патрик, за да изпревари въпроса на Йоста.
Йоста разглеждаше мълчаливо документите. Лъчите на пролетното слънце се процеждаха през прозореца и се отразяваха в повърхността на листовете с гланцирана повърхност. Той леко смръщи вежди. Направи половин крачка назад. Наведе се напред и едното му ухо почти докосна стената. Патрик го наблюдаваше удивен. Какви ги върши този старец?!
Йоста оглеждаше откъснатата страница отстрани. С тази страница всъщност започваше приказката за Хензел и Гретел. Неочаквано Йоста се обърна към Патрик с победоносно изражение:
– Застани до мен.
Йоста отстъпи леко встрани. Патрик побърза да се подчини, наклони глава към стената и огледа страницата от мястото, където допреди малко стоеше Йоста. Застанал така, срещу светлината от прозореца, Патрик видя какво бе открил Йоста.
Софи имаше чувството, че вътрешността ѝ се е превърнала в лед. Гледаше как спускат ковчега в гроба, но не разбираше какво става. Не можеше да проумее, че в този ковчег лежи майка ѝ.
Свещеникът говореше или най-малкото устните му се мърдаха, ала бученето на кръвта в ушите на Софи заглушаваше всичко наоколо. Тя погледна крадешком баща си. С навъсено изопнато лице и леко наведена глава Ула бе прегърнал баба ѝ – майката на Марит. Вчера тя и дядо ѝ пристигнаха от Норвегия. Последно Софи ги видя на Коледа, но сега ѝ се сториха неузнаваеми: смалени, побелели, отслабнали. По лицето на баба ѝ се бяха вкопали нови бръчки и Софи се чудеше как да говори с нея. И дядо ѝ се беше променил. Мълчеше и присъствието му почти не се забелязваше. Той, който винаги се смееше гръмко и жизнерадостно, сега само сновеше напред-назад из апартамента на Ула и Софи и отговаряше само ако го попитат нещо.