С крайчеца на окото си Софи забеляза как нещо се раздвижи до портата на гробището. Обърна глава нататък и видя Шещин, облечена в червеното си палто и с ръце, конвулсивно вкопчени в решетката. Софи не смееше да я погледне. Срамуваше се, че баща ѝ присъства на погребението, но Шещин – не. Срамуваше се, задето се отказа да се бори за правото на Шещин да се сбогува с Марит. Ала Ула беше толкова категоричен и непреклонен. И Софи не намери сили. Щом разбра, че дъщеря му е предала статията за Марит на полицията, Ула побесня и обвини Софи, че е опозорила семейството си. Опозорила е баща си. Затова, когато той заговори за погребението и заяви, че ще присъстват само най-близките, без „онази жена“ – само да посмее да се появи! – Софи избра най-лесния път и си замълча. Осъзнаваше грешката си, но виждайки колко озлобен и разгневен е баща ѝ, се чувстваше безсилна да понесе още един скандал.
Докато гледаше отдалеч самотната фигура на Шещин до портата, Софи се разкая горчиво за малодушието си. Любимата на майка ѝ не можеше да се сбогува с нея. Софи се упрекваше, задето не прояви повече смелост и душевна сила. Ула дори не включи името на Шещин в некролога. Като опечалени се споменаваха само той, Софи и родителите на Марит. Всъщност Шещин пусна свой некролог във вестника ден преди да публикуват съставения от Ула, и той побесня. Но не можеше да направи нищо.
Софи се почувства безкрайно уморена от всичко: от лъжите, от лицемерието и несправедливостта. Стъпи на чакълестата пътека, поколеба се за секунда, но после тръгна бързо към Шещин. Почувства ръката на майка си върху рамото си и с усмивка се хвърли в обятията на Шещин.
– Сигрид Янсон – Патрик присви очи. – Нали това пише: Сигрид Янсон?
Той се отдръпна, та Йоста да може да разгледа по-добре името, отпечатало се върху страницата от детската книга.
– Да, това пише – доволно потвърди Йоста.
– Странно защо колегите от Линшопинг не са го забелязали – промърмори Патрик, но веднага си даде сметка, че изпрати страницата с молбата лаборантите да търсят не скрити надписи, а отпечатъци от пръсти.
Всъщност собственикът на книгата явно е написал името си на титулната страница и то се бе отбелязало върху долната страница – първата от приказката. Именно тази страница бе намерена до тялото на Елса Форшел.
– Какво ще предприемем оттук нататък? – попита Йоста. Лицето му продължаваше да излъчва задоволство.
– Името е доста често срещано, но ще изготвим списък с всички негови носители в Швеция.
– Книгата е стара. Собственичката може вече да не е сред живите.
– Даа… – замислено кимна Патрик. – Затова ще разширим търсенето. Интересуват ни всички жени на име Сигрид Янсон, родени след 1900 година, независимо дали са живи, или не.
– Звучи ми разумно. Според теб има ли някакво значение, че именно Елса е получила първата страница? Дали не е свързана по някакъв начин със Сигрид Янсон?
Патрик сви рамене. Вече нищо от обстоятелствата по този случай не беше в състояние да го учуди. Всичко му изглеждаше възможно.
– Ще трябва да разберем – лаконично отвърна той. – Надявам се колегите от Удевала да ни се обадят скоро с още сведения.
Точно в този момента телефонът на бюрото на Пат-рик звънна.
– Да, моля – вдигна той и направи знак на Йоста да остане.
– Злополука... През 1969, казвате? Да… Да… Не… Да…
Патрик продължи да отговаря едносрично, а Йоста подскачаше от нетърпение. От изражението на Патрик разбра, че става нещо важно.
– Бяха колегите от Удевала! – възкликна победоносно Патрик, след като затвори. – Открили са доклада за инцидента с Елса Форшел. През 1969 Елса се блъснала фронтално с друг автомобил. Познай как се казва жената, починала вследствие от катастрофата!
– Сигрид Янсон – прошепна благоговейно Йоста.
Патрик кимна.
– Ще дойдеш ли с мен в Удевала?
Йоста само изсумтя в отговор: ще дойде, разбира се. Иска ли питане?!