– Познавам Марит от четири години. По никакъв повод не близва алкохол. Не пие дори сайдер.
Патрик погледна красноречиво Мартин. Поредната нелогична подробност в подкрепа на онова неуловимо усещане, което не даваше мира на Патрик, откакто го споходи на мястото на катастрофата преди няколко часа.
– Напълно ли сте сигурна? – Въпросът звучеше глупаво, защото Шещин вече отговори, но Патрик държеше да отстрани всякакви неясноти.
– Абсолютно! Никога не съм я виждала да консумира какъвто и да е алкохол: вино, бира... Не мога да си представя, че ще седне пияна зад волана… Не, пълен абсурд. Не разбирам…
Шещин гледаше ту Патрик, ту Мартин. В казаното от тях тя не намираха никаква логика и здрав разум. Марит не близваше спиртни напитки и нямаше какво повече да обсъждат.
– Как да се свържем с дъщеря ѝ? Къде живее бившият съпруг на Марит? – попита Мартин и извади бележник и химикалка.
– В района на възвишението във Фелбака. Ето точния адрес. – Шещин свали листче от таблото и го подаде на Мартин.
Тя още изглеждаше объркана, но появилите се разминавания в сведенията поне секнаха за малко потока от сълзи.
– И не желаете да се обадим на никого? – попита отново Патрик и стана от мястото си.
– Не. За момента… предпочитам да остана сама.
– Добре. Но ако възникне проблем, обадете се веднага.
Патрик ѝ остави визитката си. Обърна се точно преди външната врата да се хлопне зад него и Мартин. Шещин продължаваше да седи до масата напълно неподвижна.
– Аника! Новото момиче дойде ли? – извика Мелберг през коридора.
– Да! – извика на свой ред тя, без да мърда от мястото си зад рецепцията.
– А къде е, щом е пристигнала? – Мелберг продължи високодецибелния разговор.
– Тук – обади се женски глас и след секунда Хана се появи в коридора.
– Аха, ето те и теб. Ако не си прекалено заета, заповядай в кабинета ми – малко заядливо каза началникът. – Обичайната практика, когато започваш на ново място, е да се представиш на новия си шеф.
– Моля за извинение – сериозно отвърна Хана и тръгна към него с протегната ръка. – Непосредствено след пристигането ми Патрик Хедстрьом ме взе със себе си да проверим сигнал за местопроизшествие. Току-що се връщам и, разбира се, се канех да се отбия в кабинета ви. Първо искам да ви кажа, че съм слушала великолепни отзиви за работата във вашето управление. През последните години сте разкривали убийствата, извършени в района, със стопроцентова успеваемост. В полицейските структури постоянно се обсъжда колко прекрасно си върши работата ръководството, защото е удивително как участък с толкова скромен състав се справя блестящо с толкова тежки случаи.
Тя стисна здраво ръката му и Мелберг я изгледа изпитателно, за да прецени дали в думите ѝ не се крие ирония. Ала не забеляза нищо подигравателно в погледа ѝ и бързо реши да приеме похвалата без резерви. Не е толкова лошо към състава на управлението да се присъедини жена. Пък и новата не изглеждаше никак зле. Е, малко слабичка за неговия вкус, но си я биваше. Ала след разговора преди обяд Мелберг не усещаше предишния гъдел в стомаха при вида на привлекателна жена. Силно изненадан, установи, че мислите му отново отлетяха към топлия глас на Росмари и към радостта, с която тя прие поканата му за вечеря.
– Е, стига сме стърчали в коридора – заключи той, след като неохотно изхвърли от съзнанието си спомена за приятния телефонен разговор. – Да влезем в кабинета и да поговорим.
Хана го последва и седна на стола срещу него.
– Значи, вече си успяла да се включиш в работния процес?
– Да, комисар Хедстрьом ме взе със себе си на оглед на пътна злополука. Освен жената зад волана няма други пострадали. За жалост, тя почина.
– И такива неща се случват.
– По време на огледа сметнахме, че е изпила голямо количество алкохол, защото купето вонеше на спирт.
– По дяволите! Патрик спомена ли дали сме хващали въпросната жена да шофира пияна?
– Не. Той я познава лично. Държала магазин на търговската улица. Май се казваше Марит или нещо подобно…
– Какво, по… – Мелберг се почеса внимателно по темето, където косата бе грижливо преметната, за да скрие плешивината. – Марит? Ама че работа. – Той се прокашля. – Надявам се, не се наложи още през първия си работен ден да съобщаваш на роднините трагичната вест?
– Патрик и малко по-млад колега с рижа коса тръгнаха към домовете на близките – обясни Хана и заби поглед в обувките си.
– Казва се Мартин Мулин – обясни Мелберг. – Патрик не ви ли запозна?
– Не, вероятно е забравил. Сигурно мислите му са били заети с предстоящата среща.