– Не ти вярвам. Пък и твърдо съм решила да се поразровя. От теб зависи дали искаш да те държа в течение на откритията си, или не.
– Ами ако не откриеш нищо особено? – Ана се обърна към сестра си. – Ако се окаже, че майка ни е израснала в нормално семейство, с нормални родители, и няма друго обяснение за поведението ѝ към нас, освен липсата на интерес. Какво ще правиш тогава?
– Ще живея с тази мисъл – прошепна Ерика. – Както толкова много години.
Останалата част от пътуването прекараха в мълчание, всяка погълната от мислите си.
Патрик прегледа списъка за трети път, като се мъчеше да не поглежда непрекъснато към телефона. При всяко позвъняване се надяваше колегите от Удевала да са открили повече информация за децата. Ала напразно.
Остана разочарован и от огледа на списъка със собственици на испански хрътки в Швеция: бяха пръснати из цялата страна, но нито един не живееше близо до Танумсхеде. Патрик осъзнаваше, че е проява на прекален оптимизъм да очаква бързи резултати, но въпреки това таеше надежди. За всеки случай пак прочете имената за четвърти път – сто петдесет и девет души. Най-близко живеещият се намираше в околностите на Тролхетан. Патрик въздъхна. След откритията от последните няколко дни почти забрави, че голяма част от работата му се състои от отегчителни и отнемащи много време задачи. Взираше се в картата на Швеция, закачена на стената. Топлийките сякаш го гледаха втренчено и го предизвикваха да схване закономерността, модела, който чертаят.
Пет топлийки, пет места, пръснати в долната половина на дългата Швеция. Защо убиецът се мести от град на град? Заради работа? За удоволствие? Или го прави с цел да заблуди разследващите органи, да отвлече вниманието им, докато всъщност издайническото звено се крие другаде? На Патрик последната версия му се струваше малко вероятна. Нещо му подсказваше, че отговорът на загадката се крие в географската карта: убиецът следва модел, който се определя от местоположението на жертвите. Патрик подозираше, че убиецът в момента се намира в Танумсхеде или в района. Това предположение не се базираше на факти, а на интуиция, но той непрекъснато оглеждаше хората по улицата. Дали не е този? Или онзи? Дали зад анонимната маска на привидна дружелюбност не се крие психопат?
Патрик въздъхна. След като почука няколко пъти на вратата, без да получи отговор, Йоста влезе в кабинета му без покана.
– Аз… ъъъ… – подхвана възрастният полицай и седна. – Откакто вчера разбрах за децата, из главата започна да ми се върти една идея… – той се потупа с пръст по слепоочието. – Сигурно си въобразявам, защото звучи почти абсурдно, но…
Той мънкаше под нос и Патрик едва се овладя да не се пресегне над масата и да го разтърси, та да го накара най-сетне да изплюе камъчето.
– Сетих се за една случка от 1967… Тогава бях млад полицай във Фелбака и в началото на есента…
Раздразнението на Патрик растеше с всяка секунда. Как е възможно човек да е толкова обстоятелствен! Йоста все пак продължи:
– Нямах почти никакъв стаж. Не щеш ли, в управлението постъпи сигнал за две удавили се деца. Близнаци, на три години. Живеели с майка си на остров Калвьо. Бащата починал няколко месеца по-рано – и той от удавяне. Ледът се пропукал под краката му. Майката се пропила. През злополучния ден – през март, ако не ме лъже паметта – тя отишла с лодка до Фелбака и оттам тръгнала с кола за Удевала по работа. На връщане в морето се извила буря и според показанията на майката лодката се обърнала и децата потънали във водата. Тя преплувала до брега и извикала помощ по радиостанцията.
– Аха – кимна Патрик. – И защо се сети за този инцидент точно сега, докато търсим информация за децата в колата на Сигрид Янсон? Нали близнаците на тази жена са починали? Няма логика да са същите, защото Янсон е катастрофирала две години по-късно.
– Докато разследвахме как е станала злополуката, се появи свидетелка… – Йоста преглътна с мъка, но продължи: – Тя твърдеше, че майката на децата – Хеда Шеландер – се е качила в лодката сама.
Патрик помълча известно време.
– Защо никой не се поразрови и не стигна до дъното на тази история?
По лицето на Йоста се изписа разкаяние.
– Свидетелката беше възрастна жена – обясни накрая той. – Малко смахната. По цели дни висеше с бинокъл на прозореца и непрекъснато разправяше разни врели-некипели.
Патрик повдигна въпросително вежда.
– Виждала морски чудовища – поясни Йоста, а лицето му придоби още по-потиснат вид.
Честно казано, той често си спомняше за този случай. Мислеше за близнаците, чиито тела така и не изплуваха. Ала всеки път се стараеше да прогони тези мисли и да си внуши, че в трагичния инцидент няма нищо загадъчно.