– Срещнах се с майката на децата – Хеда. По всичко личеше колко е отчаяна и съкрушена от случилото се. Нямах причина да не ѝ повярвам.
Последните му думи заглъхнаха. Йоста не смееше да погледне Патрик.
– Какво стана с нея? С майката?
– Нищо. И до днес продължава да живее на острова. Почти не идва в града. Носят ѝ храна и алкохол. Блазни я най-вече второто.
Изведнъж на Патрик му просветна:
– Говориш за прословутата Хеда на Калвьо, нали?
Сам не разбираше как досега не включи. Не беше чувал за двете деца на Хеда. Знаеше само, че я сполетели две големи трагедии и оттогава започнала да пие на провала.
– И подозираш…
– И аз не съм сигурен какво точно подозирам – вдигна рамене Йоста. – Но ми се струва странно съвпадение. А и възрастта на децата в колата на Сигрид Янсон отговаря на възрастта на близнаците…
Той млъкна и остави Патрик сам да си направи изводите.
– Ще отидем да поговорим с Хеда – заключи Патрик.
Йоста кимна.
– Предлагам да вземем моята лодка – Патрик стана.
Йоста седеше с наведена глава.
– Минали са много години, Йоста – опита се да го окуражи Патрик. – На твое място вероятно и аз щях да постъпя по същия начин. А и решението дали да продължите да дълбаете по случая не е било твое.
Йоста се съмняваше, че Патрик би проявил същата пасивност. Обвиняваше се, задето не настоя пред тогавашния си началник да се поразровят още. Но стореното – сторено. Нямаше смисъл да го предъвква.
– Болна ли си? – Лаш седна на леглото с угрижено лице и попипа челото ѝ. – Ама ти гориш! – установи и придърпа одеялото до брадичката ѝ.
Хана усещаше как я побиват ледени тръпки, но същевременно се потеше от горещите вълни, които я обливаха.
– Остави ме на мира – промълви и с мъка се обърна на хълбок.
– Искам само да ти помогна – обидено се оправда той и отдръпна ръката си.
– Достатъчно ми помогна – горчиво процеди Хана, докато зъбите ѝ тракаха.
– Обади ли се в управлението, че си болна?
Лаш седна с гръб към нея и се загледа през балконската врата. помежду им бе настъпило отчуждение: все едно всеки се намираше на отделен континент. Нещо стискаше сърцето на Лаш. Страх? Страх, но толкова силен и всепроникващ, че не си спомняше кога за последно изпита подобно усещане. Пое си дълбоко въздух.
– Ако се съглася да имаме дете, това ще промени ли нещо?
Тракането спря за малко. Хана се надигна с мъка от възглавницата, но не отметна одеялото. Трепереше толкова силно, че Лаш усещаше как леглото вибрира. Връхлетя го неконтролируема тревога – толкова осезаема, че почти материална. Винаги когато Хана се чувстваше зле, той се сриваше. Несгодите, които сполетяваха него самия, изобщо не го безпокояха.
– Ще промени всичко – прошепна тя и го погледна с трескавите си очи. – Всичко – повтори, ала след малко добави: – Или не?
Той пак ѝ обърна гръб и плъзна поглед към пок-рива на съседната къща.
– Ще промени, разбира се – увери я той, макар сам да не си вярваше. – Ще промени.
Обърна се. Хана спеше. Дълго я гледа. После излезе на пръсти от спалнята.
– Ориентираш ли се? – Патрик се обърна към Йоста, който пое управлението на лодката.
– И със затворени очи ще намеря пътя – увери го колегата му.
Пътуваха мълчаливо. Когато завързаха лодката за стария напукан пристан до Калвьо, лицето на Йоста бе придобило пепелявосив оттенък. За трийсет и шестте години, изминали от посещението му в дома на Хеда, Йоста бе идвал на острова много пъти, ала винаги в ума му изплуваше разговорът с майката на изчезналите загадъчно деца.
Двамата мъже бавно тръгнаха към къщата, която се намираше във високата част на Калвьо. Очевидно отдавна никой не се бе грижил за имота. Около малката ливада растяха всякакви треви и бурени. Иначе докъдето им стигаше погледът, се виждаше само гранит, а при по-внимателно вглеждане в пукнатините се забелязваха остатъци от растения, които чакаха топлината да ги събуди. Къщата беше бяла и олющена. Под свляклата се мазилка личеше сиво, обрулено от ветровете дърво, а керемидите, налепени накриво, на места бяха изпадали като зъби от старческа уста.
Йоста събра кураж и почука на вратата. Никакъв отговор. Той почука отново – този път по-силно.
– Хеда?
Удари с юмрук по вратата, но след като и това не даде резултат, пробва дали не е отключена. Тя се отвори без съпротивление.
Щом прекрачиха прага, и двамата машинално закриха устата си с ръка, за да се предпазят от острата смрад. Вонеше като в свинска кочина. Върху пода се търкаляха всякакви отпадъци: остатъци от храна, стари вестници, но най-вече празни бутилки.