– Хмм…
Настъпи продължително мълчание. Най-после началникът се изкашля:
– Е, това е. Добре дошла в полицейското управление в Танумсхеде. Надявам се, че ще се чувстваш добре. Впрочем уреди ли въпроса с жилището?
– Заедно със съпруга ми Лаш наехме къща в района срещу църквата. Нанесохме се преди седмица и имаме още работа по подредбата. Къщата е обзаведена, но ще се постараем да си създадем уют по наш вкус.
– А съпругът ти? С какво се занимава? Намери ли си работа тук?
– Още не – отвърна Хана и сведе поглед, а ръцете ѝ неспокойно се раздвижиха върху коленете.
Мелберг изсумтя под нос. Ясно на какъв тип е попаднала: безработен мухльо, който чака благоверната му да го издържа. Е, някои мъже добре се уреждат.
– Лаш е психолог – обясни Хана, все едно чу мислите на Мелберг. – Преглежда обяви, но тук няма голямо търсене на такива специалисти. Докато се отвори място, ще работи върху книгата си – на специализирана тематика. Няколко часа седмично е ангажиран като психолог на участниците в риалити предаването.
– Аха – отвърна Мелберг с интонация, която ясно издаде, че вече е изгубил интерес към професията на съпруга ѝ. – Е, още веднъж добре дошла.
Той се изправи, за да ѝ покаже, че е свободна да се оттегли, след като са си разменили дежурните любезности.
– Благодаря – кимна Хана.
– Затвори вратата след себе си – поръча Мелберг.
За секунда му се стори, че върху устните ѝ заигра усмивка, ала реши, че се е заблудил. Новата полицайка показа голямо уважение към него и работата му. Дори му изказа възхищението си. Мелберг умееше да разпознава кога хората са искрени и кога – не. А Хана определено не се преструваше.
– Как мина? – попита тихо Аника, когато няколко секунди по-късно влезе в кабинета на Хана.
– Ами добре – отвърна Хана със същата игрива усмивка, която Мелберг сметна за плод на въображението си. – Голям… чешит – отбеляза тя и поклати глава.
– Чешит, казваш… Май му подхожда – засмя се Аника. – Като гледам, успяла си да го неутрализираш. Съветвам те да не му се връзваш много-много. Реши ли, че може да те мачка, горко ти.
– И преди съм си имала работа с такива като Мелберг. Знам как да процедирам с тях – увери я Хана и разсея притесненията на Аника. – Четкаш го за успехите му, преструваш се, че правиш точно каквото ти нареди, а после си действаш по свое усмотрение. Стига всичко да приключи благополучно, той после ще твърди, че това е било негова идея от самото начало. Права ли съм?
– Явно си разбрала как точно трябва да се работи под ръководството на Бертил Мелберг – похвали я Аника и се оттегли през смях зад бюрото си на рецепцията.
Това момиче изглеждаше самоуверено, умно и смело. Щеше да бъде забавно да се наблюдава как ще се справи с чепатия характер на началника.
Тъжен, Дан подреждаше вещите на момичетата. Както обикновено, те оставиха стаите си в пълен безпорядък. Бащата знаеше, че трябва да бъде по-настоятелен, когато ги моли да разтребват, но времето с тях му беше по-ценно от всичко друго и не му се искаше да го пропилява в натяквания и караници. Осъзнаваше колко погрешен е подходът му и колко крайно необходимо е да поеме своя дял от отговорността за възпитанието им, вместо да стоварва всичко върху плещите на Пернила, но почивните дни минаваха толкова бързо, а годините летяха с главоломна скорост. Белинда вече навърши шестнайсет и можеше да я смята за голям човек, Малин стана на десет, а като гледаше колко бързо расте седемгодишната Лисен, бащата се плашеше, че ще пропусне най-важните години на децата си. Три години след развода вината притискаше гърдите му като тежък каменен къс. Ако не беше допуснал онази съдбовна грешка, сега нямаше да събира дрехите и играчките на момичетата в празна, глухо отекваща къща. А навярно допусна грешка, като реши да остане в дома им във Фалкелиден. Пернила се премести в Мункедал, за да е по-близо до роднините си. Но Дан държеше момичетата да не се разделят с тази къща. Затова работеше като вол, пестеше и се бореше ежедневно, та дъщерите му да се чувстват у дома си всеки втори уикенд, когато му идваха на гости. Ала разходите по къщата ставаха все по-непосилни и заплашваха да го разорят. До половин година трябваше да вземе решение. Отпусна се върху леглото на Малин и опря глава на дланите си.
Звъненето на телефона го изтръгна от мрачните му размисли. Пресегна се да го вземе.
– Да, моля. О, ти ли си, Ерика? Да, малко съм потиснат. Тази вечер изпратих момичетата. Да, да, знам, след седмица ще ги видя пак. Просто ми се струва цяла вечност. Е, на теб какво ти тежи?