Тялото му падна зад борда заедно с Хана. Близнаците на Хеда потънаха в бездната, на която някога майка им ги бе обрекла.
Няколко секунди по-късно кръговете по повърхността на водата изчезнаха. Окървавената лодка се полюшваше над вълните. В далечината като насън Патрик видя лодки. Подкреплението пристигаше.
Още щом чу трясъка и всичко се превърна в ад, той знаеше, че е по негова вина. Тя се оказа права: той беше пълен неудачник. Не се вслуша в предупрежденията ѝ; не спря да пита, да се моли и да настоява, докато тя не се предаде. Звукът от сблъскващи се автомобили отстъпи пред отекваща гръмко тишина, а гърдите го боляха заради предпазния колан. С крайчеца на окото си видя, че сестра му се размърда. Не смееше да я погледне. Все пак събра смелост. Тя не беше пострадала. Той се бореше със сълзите, докато я слушаше как подсмърча. После тя избухна в пронизителен, истеричен плач. Чак тогава той се осмели да погледне към предната седалка. Тишината му подсказваше какво да очаква. Изведнъж вината го стисна здраво за гърлото. Той внимателно откопча колана и се наведе напред, изпълнен с ужасно предчувствие. Отдръпна се рязко и болката в гърдите му го прободе с двойно по-голяма сила. Очите ѝ го гледаха втренчено – мъртви и невиждащи. От устата ѝ течеше кръв. Беше попила в дрехите ѝ и ги бе обагрила в червено. Стори му се, че вижда упрек в угасналия ѝ поглед. Защо не ме послуша? Защо просто не ми позволихте да се грижа за вас? Защо? Защо? Видя ли сега какъв неудачник си?
Той изхлипа и отчаяно се опита да си поеме въздух, та в свитото му гърло да навлезе малко кислород. Някой дръпна дръжката на вратата отвън. Женско лице се вторачи ужасено в тях. Движенията на жената бяха някак странни, несигурни. Изведнъж го лъхна миризмата на другата, онази, която съществуваше само в спомените му. След като престана да се държи нежно, от нейната уста, кожа, от дрехите ѝ се носеше същият остър мирис. Непознатата – явно от другата кола – го издърпа от колата и заобиколи да извади и сестра му. Той я огледа и се постара да запомни лицето ѝ.
После ги засипаха с купчина странни въпроси.
„Откъде идвате?“ – питаха ги. „От гората“ – отговаряха те и се чудеха защо хората ги гледаха с разочарование и объркване. „Добре, но къде сте живели, преди да ви отведат в гората?“ Двамата със сестра му се взираха в питащия с недоумение. „От гората“ – повтаряха. Не знаеха какво друго да обяснят. Той действително си спомняше смътно за мириса на солена вода и за крясъците на птиците. Но не го каза. Защото единственото, което познаваше добре, беше гората.
Стараеше се и да не мисли за годините, изпълнени с въпроси. Ако тогава беше знаел колко студен и зъл е светът навън, никога нямаше да я моли да ги изведе отвъд гората. На драго сърце би останал в малката къща, с нея, със сестра си, в техния свят, който впоследствие му се стори толкова прекрасен в сравнение с другия. Ала съдбата му отреди да носи тежка вина. Сам предизвика нещастието. Преди не ѝ вярваше, че е неудачник, че несъзнателно привлича беди върху себе си и близките си. Той беше виновен, че животът в очите ѝ си отиде.
През следващите години сестра му се превърна в единствената му опора. Заедно, двамата се защитаваха от онези, които се опитваха да ги съборят и да ги направят грозни като околния свят. Но двамата бяха различни. През нощта, в мрака, те намираха утеха и успяваха да избягат от ужасите на деня. Кожата му се докосваше до нейната, докато дъхът им се смесваше.
Накрая намери начин да облекчи бремето на вината, тегнеща върху плещите му. А сестра му неизменно му помагаше. Винаги заедно. Винаги. Заедно.
Първите тактове от сватбения марш на Менделсон отекнаха в църквата. Патрик усети как устата му пресъхна. Погледна Ерика и едва преглътна напиращите в очите си сълзи. Колкото и да се вълнува, не бива да извърви разплакан пътя до олтара. Патрик се чувстваше невероятно щастлив. Стисна ръката на Ерика, а в отговор тя му се усмихна широко.