– Ммм – кимна замислено Ерика. – Навремето имах чувството, че майка ми живее два отделни живота. Един с татко, Ана и мен и друг, който се разиграваше само в главата ѝ и до който тя не ни допускаше.
– Затова ли реши да проучиш произхода ѝ?
– Да – колебливо призна Ерика. – Интуитивно усещам, че се е опитвала да скрие нещо от нас.
– Какво например?
Патрик внимателно махна кичур от лицето ѝ.
– Нямам представа. Не знам откъде да започна. Майка ми не пазеше никакви вещи.
– Сигурна ли си? Провери ли на тавана? Последния път, когато се качих, открих доста стари неща.
– Вероятно са на татко. Но… не пречи да проверим. За всеки случай.
Тя се надигна. В гласа ѝ се появи нотка на ентусиазъм.
– Сега ли? – Патрик нямаше никакво желание да става от удобния диван и да се качва в студеното прашно таванско помещение, оплетено в паяжини. Патрик мразеше паяци.
– Да, сега. Защо не? – Ерика вече се насочваше към стълбите.
– Защо не? – въздъхна Патрик и стана неохотно.
Отдавна беше разбрал, че е безполезно да протестира, когато Ерика си науми нещо. Горе тя почти съжали за постъпката си. Виждаха се само непотребни вещи. Но вече се бяха качили. Ерика се наведе, за да не се удари в таванските греди, и започна да размества предмети и да повдига капаците на кашоните. От време на време избърсваше ръцете си в панталона с гримаса за отвращение. Ама че прахоляк! Патрик също се зае да оглежда. Започваше да се съмнява, че тук ще открият нещо интересно. Вероятно Ерика е права, защото познава майка си. Щом Ерика казва, че Елзи не е пазела никакви вещи, значи… Не щеш ли, стар сандък, набутан в ъгъла на помещението под косо спускащия се покрив, привлече вниманието му.
– Ерика, ела да видиш!
– Какво откри? – полюбопитства тя и се приближи с приведен гръб.
– Сандък. Изглежда доста обещаващо.
– Може да е на татко – замислено каза тя, но не ѝ се вярваше.
Сандъкът, изработен от дърво, с ръждясала ключалка, беше боядисан в зелено и украсен с изящни, но избелели плетеници от цветя. Ерика повдигна капака: оказа се отключен. Най-отгоре лежаха две детски рисунки. Тя ги взе. На долната страна пишеше „Ерика, 3 декември 1974“ и „Ана, 8 юни 1980“. Ерика позна почерка на майка си. По-надолу в сандъка откри и други рисунки, предмети, изработени от нея и сестра ѝ в часовете по ръчен труд, коледна украса и най-различни ръкоделия. Оказа се, че не е била права: майка ѝ беше запазила толкова много спомени от детството им.
– Погледни само! – отрони Ерика, която още не можеше да повярва на очите си. – Виж колко неща е запазила!
И започна внимателно да ги вади едно по едно. Все едно се връщаше в детските си години. Сълзите рукнаха от очите ѝ. Патрик я погали по гърба.
– Но защо? Нали си мислехме, че… Защо?
Ерика избърса очите си с ръкава на пуловера и продължи да рови из сандъка. Под детските вещи се появи сноп черно-бели снимки. Ерика ги извади и ги разгледа, останала без дъх.
– Познаваш ли тези хора? – попита Патрик.
– Не – поклати глава тя. – Но бъди сигурен, че ще разбера кои са!
Отново бръкна в сандъка и напипа нещо твърдо, увито в мек плат. Внимателно го извади. Оказа се мръсно парче плат. Някога бял, сега беше пожълтял и покрит с грозни кафяви петна от ръжда. Разви плата и дъхът ѝ секна. Вътре лежеше медал. Пречупеният кръст не оставяше съмнения около произхода му. Ерика безмълвно показа медала на Патрик. Очите му се разшириха от изненада.
– Ерика… – подхвана той и погледна плата върху коленете ѝ.
– Да? – Тя не можеше да откъсне очи от медала.
– Погледни внимателно плата.
– Това ли? – обърка се тя и го послуша.
Разгъна плата. Оказа се не просто парче, а детска дрешка. Кафявите петна не бяха от ръжда, а от засъхнала кръв. На кого е принадлежала тази дрешка? Защо е окървавена? И защо майка ѝ я бе запазила в сандък на тавана заедно с медал от Втората световна война? За миг Ерика се поколеба дали да не прибере всичко и да затвори завинаги капака. Но както в мита за Пандора, любопитството ѝ надделя. Чувстваше се длъжна да открие истината. Каквато и да е тя.
Благодарности
Както обикновено, дължа благодарности на много хора. И пак по традиция искам първо да изкажа благодарността си на моя съпруг Мике и на децата ми Виле и Мея.
По време на работата си по „Прокобата“ много ми помогнаха Йонас Линдгрен от съдебномедицинския институт в Гьотеборг и полицаите в управлението в Танумсхеде. Специално искам да отлича Фолке Осберг и Петра Виден, както и Мартин Мелин от стокхолмската полиция.
Золтан Сабо-Лекберг, Андеш Туреви и шефът на отдел „Култура“ в община Танумсхеде прочетоха ръкописа и ми помогнаха с коментари. Искрени благодарности, задето отделихте време да проверите детайлите.
Карин Линге Норд от издателство „Форум“ и този път използва червената си химикалка, за да подобри и редактира съдържанието и стилистичното оформяне на романа. Благодаря и на всички служители в издателство „Форум“. Винаги е забавно да се работи с вас!
Безценна е помощта и на всички вас, които гледахте децата; баба Гунел Лекберг, баба Мона и дядо Хасе Ериксон, както и Габриела и Йорген Гюлбрансон и Шарлоте Елиасон. Без вас никога не бих успяла да съчетая всичките си задължения.
Искам да отправя специални благодарности и към Бенгт Нурдин и Мария Енберг от „Нурдин Ейджънси“. С ваша помощ разпространявам книгите си в Швеция и по света.
Благодаря и на „момичетата“ – вие си знаете кои сте… Признателна съм ви за подкрепата, окуражаването и забавните разговори. Какво съм правила, преди да се запозная с вас?
През тази година най-неочаквано получих много идеи от читателите на блога ми. Те също непрекъснато ми засвидетелстваха подкрепата си, както и всички, които ми пишат писма. Благодарна съм ви за имената, които предлагате за героите ми! През цялата година най-важно беше, че Фин великодушно ми позволи да използвам текстовете за Уле. Тя ни липсва.
И накрая искам да благодаря на всичките ми приятели, които проявяват огромно търпение, докато се изолирам „в пещерата“, за да пиша.
Всички грешки в романа са единствено на писателката. Героите са плод на въображението ми, с изключение на боклукчията Лейф. Той се притесняваше да не пусна труп в камиона му, но изкушението се оказа много голямо и не успях да устоя…