Тя гледаше полицаите и усещаше как сърцето ѝ бясно блъска в гърдите. Двамата мъже сведоха пог-лед – явен знак, че крият нещо. Какво? Софи очакваше мълчаливо отговора им.
– По всяка вероятност е шофирала в нетрезво състояние. Не сме напълно сигурни. Взетата проба ще покаже.
Патрик Хедстрьом я гледаше право в очите. Софи не вярваше на ушите си. Обърна се към баща си и пак се вторачи в Патрик.
– Вие шегувате ли се? Трябва да е станала някаква грешка. Мама не близва алкохол. Не съм я виждала да пие дори чаша вино. Тя не одобрява спиртните напитки. Кажи им!
В Софи се пробуди силна надежда. Не може да е майка ѝ! Погледна баща си, осланяйки се на подкрепата му. Той се прокашля.
– Така е. Марит не пиеше. Докато бяхме женени, не близваше алкохол, а доколкото знам, и после не промени навиците си.
Дъщеря му търсеше да улови погледа му, за да се увери, че и той е окрилен от надежда, ала Ула избягваше да я гледа. Баща ѝ действително каза, каквото тя очакваше от него, и в нейните очи потвърди, че всичко това е плод на ужасно недоразумение, ала въпреки това Софи усещаше, че нещо… нещо не е наред… Опита се да се отърси от това подозрение и се обърна към Патрик и Мартин:
– Нали чухте: грешите. Няма начин да е била мама! Говорихте ли с Шещин?
Двамата полицаи се спогледаха. Рижият взе думата:
– Отбихме се в дома им. Снощи Шещин и Марит са се сдърпали за нещо и майка ти е излетяла от къщи с ключовете за колата. После не се прибрала. Освен това… – Мартин потърси помощ от колегата си.
– Сигурен съм, че е Марит – довърши Патрик. – Виждал съм я много пъти в магазина и я разпознах веднага. Държа да уточня, че още не знаем дали наистина е пила алкохол. Подозренията ни събуди острата миризма на спирт в купето. Причината ще се уточнява тепърва. Възможно е да има друго обяснение и да сте прави. Но колкото до самоличността на жертвата в катастрофата, тя без съмнение е Марит. Съжалявам.
Стомахът на Софи отново се сви. Болезненото усещане набъбна и в гърлото ѝ се надигна кисела течност. В очите ѝ напираха сълзи. Баща ѝ сложи ръка върху рамото ѝ, ала тя рязко я отблъсна. Всички тези дългогодишни скандали, които останаха зад гърба им; караниците преди и след развода; безконечните хули, клеветенето зад гърба на другия, омразата. Всички тези мъчителни спомени достигнаха връхната си точка и стегнаха стомаха ѝ на топка. Софи нямаше сили да слуша повече. Под поглед на три чифта очи, вперени в нея, тя избяга навън.
Под кухненския прозорец се чуха радостни гласове. Външната врата приглушаваше откъслечния смях, но когато двамата я отвориха, веселата глъчка отекна в цялата къща. Ерика не вярваше на очите си. Ана се усмихваше, но не насила и по задължение, както правеше, за да успокои децата, а неподправено, от ухо до ухо. Двамата с Дан разговаряха съвсем непринудено, а бързата разходка в хубавото пролетно време бе обагрила бузите им в розово.
– Добре ли си прекарахте? – попита предпазливо Ерика и пусна кафе машината.
– Чудесно – отвърна Ана и се усмихна на Дан. – Много е приятно да се поразтъпчеш. Качихме се чак до Бреке. Времето е превъзходно, дърветата са напъпили… – тя се принуди да спре, защото още се задъхваше от ускореното ходене.
– С две думи, освежихме се – довърши Дан и си съблече якето. – Ще пием ли кафе, или го пазиш за други гости?
– Я не ми се прави на идиот. И на теб ли да налея, или си уморена? – попита Ерика сестра си.
Чувстваше, че още стъпва по много тънък лед, когато се обръща към нея, и се боеше да не пукне балона от щастие, в който Ана плуваше в момента.
– Не помня откога не съм се чувствала толкова енергична – увери я Ана и седна до кухненската маса. Пое кафето от ръцете на Ерика, наля си малко мляко и обгърна чашата с длани. – Точно това ми предписа лекарят – доволно отбеляза тя и розовите ѝ страни придадоха сияещ вид на лицето ѝ.
Докато гледаше как сестра ѝ се усмихва, Ерика усети как сърцето ѝ заподскача радостно. Не я бе виждала такава от цяла вечност. Месеци наред в очите на Ана се четяха единствено тъга и покруса. Ерика погледна Дан с признателност. Когато му се обади да го помоли за помощ, се съмняваше дали постъпва правилно, но едно смътно предчувствие ѝ диктуваше, че ако някой изобщо може да намери път към Ана, то това е Дан. След няколкомесечни опити Ерика осъзна, че е безсилна да пробие черупката от мълчание, в която се бе свряла сестра ѝ.
– Дан ме попита как върви подготовката на сватбата и трябваше да призная, че нямам представа. Сигурно си ми казвала, но аз не съм била в състояние да възприема думите ти. Е, докъде сте стигнали? Направихте ли всички необходими резервации и покупки? – Ана отпи от кафето си и погледна сестра си с любопитство.