Ерика от своя страна отново се бе превърнала в майка на сестра си. Освен дето имаше свое дете, пое и част от грижите за племенниците си, надявайки се Ана скоро да се пробуди от унеса си. Докато разчистваше масата, Ерика погледна към горния етаж. Не се чуваше нищо. Ана рядко ставаше преди единайсет и Ерика я остави да поспи. Не ѝ хрумваше какво друго да стори.
– Днес не ми се ходи на детска градина! – обяви Адриан, а физиономията му недвусмислено допълваше: „Да те видя сега как ще ме накараш!“.
– Искаш или не, отиваш на детска градина, Адриан – сопна се Ема и пак сложи ръце на кръста си.
Ерика реши да прекрати разправията още в зародиш и опитвайки се да опази осеммесечната си дъщеря що-годе чиста, нареди:
– Ема, отивай да си облечеш якето. Адриан, днес няма да водим пак същия разговор. Заедно с Ема отивате на детска градина и точка по въпроса!
Момчето отвори уста, за да възроптае, но явно нещо в погледа на Ерика му подсказва, че е по-благоразумно точно тази сутрин да не ядосва леля си. С нетипично за него послушание Адриан се отправи към коридора.
– А сега се обуй.
Ерика постави пред момчето маратонки, но той поклати разпалено глава.
– Не мога, ще трябва да ми помогнеш.
– Можеш. Нали в детската градина ги обуваш сам?
– Не, не мога. Още съм малък – додаде той за повече убедителност.
Ерика въздъхна и остави Мая на пода. Малката започна да пълзи веднага, щом ръцете и коленете ѝ докоснаха плочите. Бе започнала да пълзи съвсем отрано и вече минаваше за шампионка в тази дисциплина.
– Стой тук, Мая – предупреди я Ерика, докато се опитваше да върже обувките на Адриан.
Но малката предпочете да пренебрегне настойчивата молба и се отправи на откривателска експедиция. Ерика усети как потта рукна по гърба и под мишниците ѝ.
– Ще взема Мая – услужливо предложи Ема и разтълкува мълчанието на леля си като съгласие.
После тръгна, олюлявайки се, с Мая на ръце. Малката се гърчеше като разгневено коте. По пламналото лице на дъщеря си Ерика забеляза признаците на задаващ се бурен рев и затова побърза да я вземе от Ема и да я отнесе в колата. Проклятие, как ненавиждаше тези сутрини!
– Бързо, качвайте се, нямаме време! Знаете какво мисли госпожа Ева за закъсненията.
– Не ги харесва – отвърна Ема и поклати угрижено глава.
– И то никак – потвърди Ерика, сложи Мая в детската ѝ седалка и ѝ закопча колана.
– Искам да се возя отпред – обяви Адриан и скръсти заядливо ръце пред гърдите си, готов за борба.
Ала търпението на леля му се изчерпи.
– Сядай веднага отзад! – изрева тя и изпита известно удовлетворение, когато момчето буквално залепна за посоченото място.
Ема седна между брат си и братовчедка си – понеже беше по-голяма, използваше не столче, а детска седалка за автомобил – и сама си сложи колана. С доста резки движения Ерика закопча колана на Адриан, но се опомни, когато детската ръчичка я докосна по бузата.
– Обииичкам те, Ика – каза малкият и се усмихна сладко-сладко, както само той можеше.
Безспорно се опитваше да ѝ се подмаже и – както винаги – успя. Ерика изпадна в умиление, наведе се и го целуна.
Преди да излезе от гаражната площадка, тя хвърли тревожен поглед към прозореца на Анината спалня. Щорите още бяха спуснати.
Йона долепи чело до хладния прозорец в автобуса и се загледа в пейзажа, изнизващ се пред очите ѝ. Отново я изпълни неизменната безпределна апатия. Придърпа ръкавите си до средата на пръстите. С годините това се превърна в натрапчив навик. Чудеше се какво прави изобщо тук. Как се набърка в цялата тази история? Защо всички изглеждаха обсебени от идеята да следят живота и ежедневието ѝ? Йона не разбираше какво толкова интересно намират в една изтерзана, ексцентрична самотница, склонна към самонараняване. Ала вероятно точно заради тези нейни качества зрителите продължаваха да я спасяват и да я оставят в Къщата седмица след седмица. Защото из страната имаше безброй момичета като нея, които се припознаваха в нейния образ, когато тя влизаше в конфликт с другите участници; когато плачеше в банята и драскаше ръцете си с бръснарско ножче; когато излъчваше такова безсилие и отчаяние, че другите обитатели на Къщата се отдръпваха от нея като от бясно куче. Вероятно именно с това Йона бе спечелила симпатията на аудиторията.
– Боооже, колко яко! Дадоха ни още един шанс!