3 Улф Лундел (р. 1949) – шведски музикант и текстописец. – Б. пр.
Тъкмо се канеше да си поръча още едно питие, когато някой го заговори:
– Тук няма как да не се почувстваш стар!
– Дойдох против волята си – отвърна Мелберг и погледна жената до себе си.
– Аз също. Будил ме домъкна – уточни тя и посочи една от най-активните дами на дансинга.
– При мен ролята на Будил изигра Стен – Мелберг на свой ред посочи приятеля си сред танцуващите.
– Казвам се Росмари – представи се тя и му протегна ръка.
– Аз съм Бертил.
В секундата, когато дланта му докосна нейната, животът му се преобърна. За шейсет и три годишния си живот Мелберг бе разбрал какво е да изпитваш желание, възбуда и страст към жена, но никога не се бе влюбвал. Затова пък сега любовта го връхлетя със страшна сила. Гледаше Росмари удивен. Обективното му „аз“ регистрираше около шейсетгодишна жена, висока към 1,60, леко закръглена, с къса коса, боядисана в жизнен червен цвят, и весела усмивка. Ала субективното му „аз“ виждаше само сините ѝ очи, които го наблюдаваха с любопитство и проникновение. Усети как потъва в тях, както се изразяват авторите на блудкави булевардни романи.
Вечерта изтече прекалено бързо. Танцуваха, разговаряха, той ѝ донесе питие, галантно ѝ дръпна стола да седне: все неща, които не влизаха в обичайния му репертоар, но нищо от случилото се през тази вечер не се вписваше в представите на Мелберг за обичайно.
След като се разделиха, изведнъж го налегнаха празнота и безсилие. Трябваше да я види пак. И сега, седейки в кабинета си в понеделник сутрин, Мелберг се почувства като ученик. Пред него върху бюрото стоеше бележка с името и телефонния ѝ номер. Той погледна бележката, пое си дълбоко въздух и набра номера.
Пак се скараха. Тя вече изгуби представа за кой път подред. Прекалено често разправиите им прерастваха във вербални мелета. Както обикновено, всяка държеше на своето. Шещин настояваше да говорят, а Марит – да продължават да мълчат.
– Срамуваш ли се от мен? От нас? – изкрещя Шещин.
Марит отвърна поглед – както толкова много пъти досега, – за да не я гледа в очите. Защото проблемът се криеше именно там: обичаха се, но Марит се срамуваше от любовта им.
В началото Шещин се опита да си внуши, че е все едно дали ще оповестят публично връзката си. Важното е, че са се намерили; че след като животът почти ги е сломил, а околните са им нанесли жестоки душевни рани, двете все пак са намери сродната си душа. Какво значение има от какъв пол е любимият ти човек? Какво значение има какво мислят другите? Ала Марит не смяташе така. Не се чувстваше готова да се опълчи срещу предразсъдъците и мнението на околните и предпочиташе да продължават в същия дух да живеят като любовници, а пред хората да се преструват на приятелки, които делят едно жилище от финансови съображения.
– Как е възможно чак толкова да ти пука за хорското мнение? – попита Шещин по време на вчерашния скандал.
Марит плака: така правеше винаги когато се караха. Това – както обикновено – накара Шещин да кипне. Сълзите на Марит сякаш само наливаха още масло в огъня на Шещиния гняв, натрупал се зад стената от тайни, с която се бяха обградили. Шещин не понасяше да вижда сълзи в очите на Марит. Ненавиждаше факта, че заобикалящият ги свят и обстоятелствата я принуждават да наранява човека, когото обича повече от всичко.
– Помисли как ще се почувства Софи, когато научи!
– Софи е много по-силна, отколкото си мислиш! Не я използвай като извинение за малодушието си!
– И колко силно може да бъде петнайсетгодишно момиче, когато съучениците му започнат да го подиграват, задето майка му е лесбийка! Осъзнаваш ли какъв ад ще бъде за нея да ходи на училище? Не мога да ѝ го причиня!
Лицето на Марит се сгърчи в спазми и заприлича на противна маска.
– Ти наистина ли си мислиш, че Софи още не се е досетила какво става между нас? Че сме успели да я излъжем само защото през седмиците, когато е при нас, ти се местиш в гостната и разиграваме жалък маскарад. Софи отдавна се е усетила! На нейно място бих се срамувала от майка си, задето живее в лъжа, само и само да не влиза в хорските уста! Ето от това бих се срамувала!
Шещин крещеше в изстъпление и гласът ѝ прегракна. Марит я погледна с онова обидено изражение, което с годините Шещин бе намразила, защото знаеше от опит какво следва. И наистина Марит скочи отривисто от мястото си и подсмърчайки, си облече якето.
– Точно така: бягай! Винаги така правиш! Бягай! Само че този път изобщо не се връщай!
След като вратата зад Марит хлопна, Шещин седна до кухненската маса. Дишаше дълбоко и забързано, все едно е тичала. Впрочем тя действително бе тичала: след живота, за който с Марит си мечтаеха. Само страхът на Марит им пречеше да осъществят мечтата си. За пръв път Шещин говореше съвсем сериозно. Нещо ѝ подсказваше, че няма да издържи още дълго.