Безценна моя Мина.
Твоето дело наближава своя край. Трудна задача е да опазиш онуй, що съдбата е белязала с гибел. Знам как я изпълни. Оттук насетне собствените ми устни неспирно ще мълвят хвала. Наблюдавай го още няколко дни и нощи. Просто се увери, че и последният удар на сърцето е заглъхнал, и последният дъх — отлетял. Тогава, момичето ми, почини си от усърдния труд. Не ми пращай новини, ни ред, ни дума, докато не се увериш, че всичко вече върви към своя свършек, когато на вид му остава не повече от седмица живот, ще рече, момичето ми, когато дъхът му започне да хрипти в гърлото, пъклената червенина избледнее от страните му, а плътта му (доколкото е останала) стане тъй прозрачна, че под нея личат не вени с кръв, а само кости. Едва когато се случи това, най-сетне ми пиши да ме известиш. Ще излича промеждутъка, ако е възможно.
Прощавай, сладка моя дива роза! Когато пак те видя, боя се, красотата ти ще е повехнала след дългото бдение край смъртния одър. Ала нека туй не те тревожи, аз не държа на тези неща, и ако сърцето и любовта ми са твои, знам, че Мина Лори малко я е грижа за светлината — благоприятна или не, — в която ще я види останалият свят. Верен до смърт (имам предвид моята или твоята, момичето ми, не останалите дотогава, които сякаш се нижат една след друга), оставам, сега и завинаги.
Така отговори на боязливото, тревожно послание на Мина. Странен отговор! Тъй поне се стори на мен. Той го подпечата и изпрати, после нареди да докарат каляската му, напусна Вердополис и се отправи за Ангрия2.
С нищо не може да се сравни трескавата дейност и сприхавата несдържаност, присъщи на държанието му през идните пет-шест седмици. Винаги е бил енергичен, винаги с ревностно усърдие е преследвал всичко, с което се захване. Откак го познавам, има обичая да дава сърце и душа за напредъка на любимите си кроежи, ала сега изглеждаше тъй, сякаш с готов и с живота си да се прости.
Дори Уорнър едвам му насмогваше. Поривисто се хвърляше в най-тежката работа, с огромно внимание подбираше най-смазващите задачи, ала дори когато ги откриеше, те сякаш не му носеха никакво удоволствие. По цял ден се скиташе из непавираните улици на Адрианополис, надзираваше и дейно контролираше усърдния труд на работниците, ту даваше напътствия за изграждането на арка, ту за издигането на грамаден къс камък или мрамор, все насред най-голямата глъчка и гмеж на непостроените още площади и тераси, там, където в упоритата пръст се копаеха основите на бъдещите палати.
Високата фигура на стройния младеж, с тясна черна дреха и проста шапка, опасана с буйни къдрици, можеше да бъде видяна навсякъде; той крачеше с внушителна стойка и походка, и сякаш властваше над всичко наоколо като всемогъщия дух на вятъра. Понякога силуетът му изникваше величествено на фона на небето, върху някое тънко като конец скеле, надвиснало над пропасти от лазур вляво и вдясно, а отпред и отзад — подобен на скелет строеж на незавършен замък, прорязан от арки и масивни греди, разделящи огромните зали, помежду им със зеещи бездни, от които на някое селянче би му се извил свят. Тук владетелят крачеше безстрашно, както орелът кръжи, увиснал с разперени криле във въздуха над гнездото си. Строгите му смугли слуги често извръщаха подир него изпълнен с възхищение взор, когато скокнеше като млад елф от една тясна издатина на друга и закрачеше по клатушкащите се талпи, гордо изпъчен, сякаш прекосява тронната зала на Уелзли Хаус. Друг път ще го видят да стърчи една глава над подчинените си, скупчени над недовършен ров за основите на нов градеж, внимателно наблюдава как полагат барут, за да взривят скалата отдолу, а когато приготовленията за адското дело свършат, лично дава заповед за оттегляне с плътния си, заразителен глас и си тръгва последен; веднъж щом изригне раздиращият небесата гръм от каменната си гробница и разтърси близки и далечни хълмове и равнини, пръв надава триумфалния вик „Ура!“, който полека-лека се извисява над заглъхващия в тътнещо ехо грохот на земетръса. Но когато привечер всичко това свърши, когато работниците се оттеглят от сцената на усилния дневен труд, когато архитекти, майстори зидари и дърводелци съберат своите метри, ъгълници, триони и всевъзможни инструменти и си тръгнат, тогава някой наблюдател, да се е забавил по до късно, би забелязал достолепната му осанка, свита самотно на стълбите на неродена още зала. Наоколо е тихо, пусто, самотно. Бездвижно като Тадмор в пустинята, безмълвно като Тир в забравеното море3. Глъхнат чук, длето, топор. Гръмовният взрив е забравен, виковете на тружениците са заспали, отекващите им стъпки са отзвучели, лекият ветрец довява смълчания здрач и тихия ромон на стария населен град, надолу от небесата, нагоре от земята, през застиналата в покой околност. В този час фигурата на Заморна изпъква — единствен жител на тепърва никнещия град, — може би скръстил ръце на гърдите си; очите му втренчени със смесица от умисленост и зоркост (но не и тъга) в жълтата прерия, която се простира на изток отпреде му и не среща прегради, освен златния хоризонт; челото на младостта и красотата, увенчано с облак от строгост, както мрачният небосвод схлупва белите мраморни стени на палата; свежите алени устни плътно притиснати, кротко бездвижни, сякаш сковани с печата на вечно безмълвие, и нищо не издава дълбоко чувство, всъщност каквото и да било чувство, освен всепоглъщащата умисленост и цветът на страните, които от време на време, съвсем нарядко, губи топлия си румен блясък и отстъпва пред покрусена, безцветна бледост. В такива мигове проличава, че червей човърка сърцето му, че болка, по-сурова от обичайната, всмуква обратно кръвта в нейния извор. Не след дълго чистото, изразително сияние отново плъзва по пребледнялата кожа, херцогът леко се размърдва, впива взор още по-втренчено в неясния изток или може би го оставя да се плъзне към обраслите в тръстики брегове на Калабар4, и става ясно, че духът му, поне за кратко, е надвил вътрешния мъчител и че планове за военни действия или политически кроежи отново са заставени да надмогнат бащиното безпокойство, чиито пристъпи го разтърсват тъй мъчително.
3
Тадмор е град, построен от Соломон (Втора книга Паралипомен 8:4); разрушаването на древния град Тир е предречено в Книга на пророк Исаия, глава 23.
4
Търговска държавица на пристанището в Гвинейския залив, чиято важност нараства през деветнайсети век, когато Шарлот Бронте пише „Прокобата“.