Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад
Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
На д-р Джеймс Р. Доналдсън,
чийто живот въплъщаваше
състрадание и себеотрицание по-красноречиво
от всякакви думи
Има нещо в красотата…
1.
Златното момче
Тя излезе от магазина тъкмо навреме, за да види как малкият й син играе на тротоара, а посивелият, измършавял мъж крачи към него подобно на амортизирана машина. Сърцето й в миг се сви. Жената скочи, сграбчи сина си за ръката и го дръпна настрани, за да го запази.
Мъжът отмина, без да обърне глава към тях. И докато гърбът му се отдалечаваше, тя изсъска след него:
— Върви си! Махай се! Засрами се!
Томас Ковенант не забави крачките си, равномерни като работата на часовник с навита докрай пружина. Но наум отвърна: „Да се засрамя ли? Да се засрамя?!“. Лицето му се разкриви яростно. „Пазете се! Иде нечистият изгнаник!“
Той виждаше как хората, между които вървеше — знаеше имената им, познаваше домовете и ръкостисканията им, — се дръпват встрани, за да са по-далеч от него. Някои май затаяваха и дъх. Безмълвните му вопли секнаха. Тези хора нямаха нужда от древния ритуал на тревожния възглас, за да са нащрек. Томас се съсредоточи, за да овладее неудържимия си порив да се озъби, и остави стегнатия механизъм на волята да го тласка напред крачка след крачка.
А очите му шареха нагоре-надолу, за да се увери, че нищо не се е разпорило или скъсало ненадейно по дрехите му. Търсеше драскотини по китките си, оглеждаше за промени белега, проточил се от основата на дясната му длан до мястото, където преди бяха безименният пръст и кутрето. Чуваше в главата си думите на лекарите, сякаш беше вчера: „ЗКТ, господин Ковенант. Зрителен контрол на тялото. Здравето ви зависи от това. Тези мъртви нерви няма да се съживят… и дори няма да узнаете, че сте се наранил, ако не свикнете да проверявате. Правете го постоянно и винаги мислете за това. Следващия път може и да не сте такъв късметлия“.
ЗКТ. Съкращението вече доминираше целия му живот.
„Лекари…“, процеди той язвително наум. Но без тях сигурно нямаше да оцелее и до този ден. Изобщо не бе подозирал за опасността. Немарливостта можеше да го убие.
Гледаше стъписаните, уплашени или престорено равнодушни лица (мнозина се държаха сякаш не го познаваха, колкото и малко да беше градчето), които оставяше зад гърба си, и му се искаше да е сигурен, че неговото лице изразява подобаващо презрение. Но животът в лицевите нерви май едва мъждукаше, макар лекарите да му втълпяваха, че това е илюзия в ранния стадий на заболяването. Никога не знаеше каква точно е маската, която слага за света. Жени, които някога охотно обсъждаха романа му в своя литературен клуб, сега се отдръпваха стреснато като от изрод или вампир. Внезапно го обзе предателска покруса от загубата. Сподави я жестоко, преди да е отнела опората изпод краката му.
Доближаваше с мрачна решимост целта, чрез която търсеше самоутвърждаване. Вече виждаше голямата табела две пресечки по-нататък — „Телефонна компания «Бел»“. Измина трите километра от фермата, която бе нарекъл Убежището, до града, за да плати сметката си за телефон. Разбира се, можеше да изпрати парите с пощенски запис, но свикна да приема подобна постъпка за малодушие, за отстъпление пред стената от лишения, която другите бяха издигнали.
Още докато го лекуваха в болницата, съпругата му Джоан се разведе с него. Взе невръстния им син и се пресели в друг щат. Престраши се да му отнеме само една вещ, до която се бе докосвал — колата, но заряза повечето си дрехи в къщата. После най-близките му съседи от двете страни, до чиито домове имаше цял километър, проглушиха ушите на всички с оплакванията си, че още живее сред тях. А когато Томас отказа да продаде имота, единият му съсед се махна от областта. И само три седмици след като се върна от болницата, от универсалния магазин (тъкмо минаваше покрай него, витрината беше изпъстрена с ярки обяви за намаления) започнаха да му доставят запасите вкъщи, независимо дали ги бе поръчал. Той подозираше, че щяха да го правят и ако спре да им плаща.
Сега вървеше по тротоара пред Съдебната палата, чиито стари сиви колони носеха гордо своето бреме от закони и въздаяние. Сградата, където бе лишен от семейството си, докато адвокат стоеше вместо него пред съдията. Дори стъпалата отпред лъщяха, сякаш някой ги пазеше да не бъдат опетнени от щъкащите нагоре-надолу човешки беди, търсещи тук удовлетворение. Джоан получи развод — кой хуманен закон би я задължил да отгледа детето си под един покрив с мъж като него? „Имаше ли сълзи? — попита той спомена за нея. — Или си се държала храбро? Или просто ти е олекнало?“ Устоя на желанието да се спаси с бягство — стори му се, че Великанските глави, увенчали колоните, го зяпат с погнуса и ей сега ще повърнат върху него.