Щом получи следващата сметка за телефон, събра смелост, обръсна се прилежно, облече дрехи от дебел здрав плат, намести краката си удобно във високи туристически обувки и пое по трикилометровия път към града, за да плати сметката си лично.
Така стигна пред входа на телефонната компания, обгърнат от опасения като задушлив облак около главата. Постоя пред златните букви, овладя се, бутна вратата със силата на бурен напор и застана наперено пред момичето на гишето, сякаш тя го бе предизвикала на двубой.
Опря длани на плота, за да не треперят. За миг устните му се изопнаха свирепо.
— Името ми е Томас Ковенант.
Спретнатото момиче скръсти ръце под гърдите си, за да ги понадигне и покаже по-съблазнителни. Томас се застави да я гледа в лицето. Нейният поглед се рееше безизразно покрай него.
— Слушам ви.
— Искам да платя сметката си.
„Тя не знае, още не е чула.“
— Разбира се, господине. Бихте ли ми казал номера си?
Щом чу цифрите, момичето тръгна с вяла походка към стаята с картоните.
Бавенето й го напрягаше, страхът заблъска в гърлото му. Трябваше да отвлече някак вниманието си. Бръкна рязко в джоба си и извади листа, който момчето му даде. „Иска да го прочетете…“ Приглади хартията върху плота и се взря в избледнелите напечатани букви:
„Истински човек — действителен във всякакъв смисъл, който признаваме — внезапно се озовава изтръгнат от света и поставен във физическа ситуация, която му се струва невъзможна: звуците имат аромат, миризмите носят цвят и перспектива, гледките са осезаеми, допирът притежава звучност и тембър. Там безплътен глас го осведомява, че е пренесен на това място като боец в името на оцеляването на Своя свят. Трябва да се сражава до смърт срещу защитник на друг свят. Ако бъде победен, ще умре, а неговият свят — истинският свят — ще бъде унищожен, защото му липсва присъщата сила да се съхрани.
Човекът отказва да повярва, че чутото е истина. Смята, че сънува или е обсебен от видения, и отказва да се впусне в измамната битка до смърт, щом не съществува «реална» опасност. Той е непоклатим в решимостта си да отхвърля привидното и не се брани, когато го напада защитникът на другия свят.
Въпрос: Поведението на този човек смелост ли е или малодушие? Ето го основният въпрос на етиката.“
„Етика! — изсумтя мислено Томас. — Кой, да му се не види, съчинява тези глупости?“
След секунда момичето се върна на гишето с озадачено изражение.
— Вие сте Томас Ковенант, нали? От фермата наричана Убежището? Господине, на ваше име е внесен аванс, който ще покрие сметките ви през следващите няколко месеца. Изпращал ли сте ни чек за по-значителна сума напоследък?
Томас се почувства зашеметен като от удар с юмрук и се подпря на плота. Без да съзнава, смачка листа. Виеше му се свят и чуваше ехтящи думи: „На практика всички общества заклеймяват, хулят, прогонват… Не можете да си позволите надежда.“
Прикова вниманието си в своите студени ходила и наболяващи глезени, докато се мъчеше да овладее импулса си да упражни насилие. Машинално остави смачканата хартия на плота пред момичето и се насили да говори небрежно.
— Впрочем не е заразна. Няма да я прихванете от мен, не се безпокойте. Не е заразна освен за деца.
Тя премигваше насреща му, все едно се чудеше на някакви неясни свои мисли.
Томас преви рамене в усилието си да задави напиращата в гърлото му ярост. Обърна се с цялото достойнство, на което беше способен, и излезе на огряната от слънцето улица, ругаейки и проклинайки наум.
Побеснял до замайване, той огледа пътя. Оттук виждаше града в цялата му зловеща проточеност. В посоката към фермата магазинчетата и офисите се редяха нагъсто от двете страни. От рязката светлина се почувства уязвим и самотен. Побърза да провери ръцете си за драскотини и ожулвания и тръгна припряно, но краката му стъпваха неуверено. Струваше му се, че бетонът е хлъзгав от отчаяние. Внушаваше си, че проявява доблест, като не се впуска в бяг.
Скоро Съдебната палата се извиси над него. Старият просяк не бе помръднал от тротоара пред нея. Още зяпаше към слънцето и мънкаше брътвежи. Табелата напомняше „Пазете се!“ като закъсняло предупреждение.