— И така може да стане.
Без да продума повече, той се обърна и си тръгна. Подпираше се на тоягата като пророк, изтощен от огласяването на виденията си. Дървото кънтеше странно по тротоара, сякаш беше по-твърдо от бетон.
Томас се взираше в развяваното от вятъра кафеникаво расо и рошава коса, но накрая старецът свърна зад ъгъла. Тръсна глава и се зае със ЗКТ. И почти веднага се вторачи в брачната си халка. Стори му се, че е хлабава на пръста му. „Загубен…“ „На ваше име е внесен аванс…“ „Трябва да действам, преди да са преградили и улиците, за да не минавам по тях.“
Постоя още малко, мъчеше се да изкопчи нещо от ума си. Отнесено вдигна глава и погледна каменните глави върху колоните на Съдебната палата. Бездушни очи, свити в погнуса устни. Те му подсказаха идеята. Прокле ги безмълвно и продължи по тротоара. Реши да отиде при своята адвокатка — тя се занимаваше с неговите договори и финанси. Нека намери някакво правно противодействие срещу фалшивата благотворителност, която го отблъскваше упорито от града. „Да отмени онези плащания. Невъзможно е да поемат моите дългове, без да са получили съгласието ми.“
Кантората й се намираше отсреща, на ъгъла с най-широката пресечка. Минута бързо ходене стигна на Томас да се добере до това кръстовище, където бяха единствените в града светофари. У него напираше желанието да изпълни решението си, преди недоверието му към юристите и цялата тежка машинария на обществения ред да го е убедило, че пак се занимава с безсмислици. Едва се удържа да не пресече на червено.
Наложи се да почака, но най-сетне и за него светна зелено. Той стъпи на пешеходната пътека.
Не измина и три крачки, когато чу сирената. С мигащи сигнални лампи полицейска кола изскочи от пресечката малко по-нататък, с мъка взе завоя поради превишената скорост и се устреми право към Томас.
Той застина, сякаш стиснат от невидим юмрук. Искаше да хукне, но си остана като в капан, вторачен в муцуната на фучащата към него кола. Чу изсвистяването на спирачки и се свлече.
Докато падаше, го споходи смътното учудване, че е подранил — още не беше сгазен. Но страхът колата да не го премаже надделя. След всички усилия да се опази щеше да умре по този начин! За миг усети бездънна чернота зад слънчевите лъчи, блестящите витрини и свиренето на гумите. Светлината и асфалтът под бузата му бяха като нарисувани и сега черният фон се устремяваше да го връхлети. Мракът се просмукваше през светлината като студен лъч на нощта.
Томас си каза, че това е кошмарен сън. И нелепо си повтори думите на просяка: „Бъди верен на себе си. Провалът не е неизбежен“.
Тъмнината се стоварваше, поглъщаше деня и единственото, в което Томас беше сигурен, се оказа червен проблясък от полицейската кола — червена мълния, изгаряща и смъртоносна, пронизала челото му с остротата на копие.
3.
Подкана за предателство
Във време, измеримо само с ударите на сърцето, Томас се рееше сред мрака. Приковалият го червен лъч беше единствената отправна точка във вселена, която кипеше наоколо. Струваше му се, че би доловил могъщо разместване на земя и небе само ако знаеше накъде да погледне. Но чернотата и впитият в челото му нажежен лъч пречеха да се обърне и завихрените край него течения оставаха невидими.
Под натиска на безмилостната светлина усещаше ясно в слепоочията си всяко туптене, все едно не сърцето отброяваше ритъма на живота му, а умът. А тези удари бяха твърде бавни за уплахата, която преживя. Не схващаше какво го е сполетяло. Всеки тласък го разтърсваше като блъскане направо в мозъка.
Изведнъж кървавочервеното копие трепна и се раздвои. Той се движеше към светлината… или тя към него. Двете пламтящи петънца се оказаха очи.
В следващия миг чу смях — висок и пронизителен изблик на ликуване и затаена прастара обида. Гласът кряскаше подобно на зъл петел, известяващ зората на ада, и пулсът на Томас зачести от тези звуци.
— Успях! — изкикоти се гласът. — Аз! Мой е!
Томас доближи достатъчно, за да различи очите. Нямаше бяло, нямаше зеници. Червени кълба изпълваха кухините и бълваха светлина като лава. Челото на Томас се сгорещи.
Очите припламнаха, привидя му се, че подпалиха дори въздуха около тях. Пламъците се разстлаха в зарево.
Откри, че е попаднал в дълбока скална кухина. Стените й задържаха светлината след избухването на очите. Каменната повърхност беше гладка, но начупена на стотици плоскости с неправилни очертания, сякаш някой я беше издялал напосоки с нож. Навсякъде из пещерата зееха отвори, а високо над главата му таванът се събираше в гъст куп сталактити. Подът обаче беше равен, може би протъркан от безброй нозе. Сталактитите хвърляха червени отблясъци.