„Какво, по дяволите…“
Изведнъж чу как някой се катери зад него. Мускулите му трепнаха, той се хвърли към ниската стена и се обърна с гръб към нея.
Празно пространство отвъд стената го делеше от планина. Тя се надигаше грамадна от хълмовете в подножието, стърчащи наравно с неговата площадка и назъбените й склонове заемаха почти половината хоризонт. В първия миг се заблуди, че е съвсем близо до този връх, но осъзна, че е поне на хвърлей камък от него.
Точно срещу планината имаше пролука в каменната ограда. И тихото шумолене на катерещия се човек стигаше до ушите му оттам.
Искаше му се да отиде до пролуката и да погледне, но сърцето му бумтеше твърде тежко, не му позволяваше да се надигне. А и Томас се боеше от това, което би могъл да види.
Звуците доближаваха. Преди да е направил нещо, едно момиче подаде глава и рамене и се подпря на равния камък. Щом го зърна, тя замря и се вторачи в него, както и той в нея.
Дългата пищна коса, кестенява, с проблясъци на мед, се ветрееше около тялото й. Имаше тъмен загар, а в горната част на синята й рокля бяха извезани бели листа. Тежкото дишане и зачервеното лице като че издаваха умора от дълго изкачване, но тя срещна погледа на Томас с явна почуда и любопитство.
Не изглеждаше на повече от шестнайсет години.
Момичето го разглеждаше толкова откровено, че засили смущението му. Томас пък се блещеше срещу нея, сякаш беше привидение.
Тя се поколеба и промълви задъхано:
— Добре ли си? — После вълнението пришпори думите й: — Не знаех дали да дойда сама или да потърся помощ. От хълмовете видях сив облак над Стражницата на Кевин, в него наглед се водеше битка. Видях те да се изправяш, а после да падаш. Не знаех що да сторя. И накрая си рекох, че е по-добре малка помощ навреме, отколкото голяма — твърде късно. Затова дойдох. — Тя затвори уста, но тутакси повтори: — Добре ли си?
„Добре ли?“
„Блъсна го кола!…“
Дланите му бяха само одраскани и леко натъртени, може би от опита да се подпре на тях при падането. Усещаше слаба болка и в главата, откакто я удари в камъка. Но дрехите му бяха здрави, по тях не личеше колата да го е съборила и да го е тътрузила по асфалта.
Смушка гръдния си кош с безчувствените си пръсти, после корема и краката, но никъде не усети по-остри болки. Май почти не беше пострадал.
Но нали колата го бе блъснала в някоя част на тялото?
„Добре ли си?“
Томас погледна момичето, сякаш му беше задало напълно безсмислен въпрос.
Тя не чу отговор, но събра смелост, покатери се през пролуката и застана пред него на фона на планината. Томас видя, че дрехата й прилича на дълга туника, пристегната в кръста с бяла връв. Момичето носеше сандали, завързани на глезените. Тя беше стройна, с тъничка фигура. Гледаше го с широко отворени очи, в които преливаха страх, неувереност и очакване. Направи две крачки към него, като че доближаваше опасност, после се отпусна на колене, за да се взре отблизо в неговите застинали, втрещени очи.
„Що за адска история?!“
— Как бих могла да ти помогна? — заговори тя почтително. — Ти си странник на Земята… Поне това виждам. Пребори се със скверен облак. Кажи какво искаш. — Мълчанието му, изглежда, я потискаше и тя сведе поглед. — Нищо ли няма да кажеш?
„Какво става с мен?!“
Миг по-късно момичето ахна и посочи стъписано дясната му ръка.
— Полуръкия! Нима легендите оживяват?! — Лицето й се озари от почуда. — Берек Полуръкия!… Истина ли е?
Берек ли? Отначало Томас не си спомни кога беше чувал името. Изведнъж се сети. Берек! Обзет от смразяваща паника, той разбра, че кошмарът не е свършил — и Господаря Гад, и момичето бяха част от него.
Отново му се привидя тъма, стаена зад яркото синьо небе. Тя надвисваше над главата му като размахани криле на лешояд.
„Къде?…“
Надигна се тромаво, страхът сковаваше ставите му.
И пред него незабавно се откри смайваща гледка, нахлу в очите му като удар, изострил сетивата докрай. Стоеше върху каменна площадка, издигната на поне четири хиляди стъпки. Някъде долу се рееха птици. В чистия, кристално прозрачен въздух земните простори му се струваха безмерни, чак го засмъдяха очите от усилието да обхване всичко с поглед. Точно под него започваше верига от хълмове, равнини се стелеха към хоризонта и от двете му страни. Река лъкатушеше сребристо откъм възвишенията вляво. Във всичко долавяше блясъка на пролет, сякаш светът се е родил току-що, окъпан в роса.