„По дяволите!“
Шеметната височина го лишаваше от опора. Крилете от мрак пляскаха към главата му. Замайването разлюля земята.
Не проумяваше къде е. Никога не беше виждал тази местност. Как беше попаднал тук? Блъсна го полицейска кола, после Гад го пренесе тук… Как тъй Гад го е пренесъл?!
„Тук? Невредим?“
Залитна вцепенен към момичето и планината. С три несигурни стъпки се озова при пролуката в парапета. И там видя, че е в горния край на тънък каменен отломък, щръкнал косо нагоре от подножието на склона — досущ замръзнал пръст, сочещ обвинително към небето. В него бяха врязани стръмни стъпала.
Усети световъртеж и си каза: „Трябва да се махна оттук. Всичко това просто не ми се случва“.
Безумието на мига се стовари с цялата си тежест върху него и той се олюля, бездната зейна озъбено под него. Вече се накланяше напред, когато момичето го сграбчи за ръката и го дръпна с все сила. Томас се завъртя и тупна на равните камъни, обрамчени от парапета, присви колене към гърдите си и закри лицето си с длани.
„Лудост!“, изкрещя безмълвно.
„Как?“
„Невъзможно!“
Отчаяно си втълпяваше, че беше тръгнал да пресича улицата. На зелен светофар.
„Къде?“
Блъсна го полицейска кола.
„Невъзможно!“
Тя беше фучала право към сърцето му и го бе блъснала.
Без да го нарани ли?!
„Полудявам. Побъркан съм, да, побъркан.“
Без да го нарани…
„Кошмар. Нищо от това не е истинско… не е истинско…“
В бесния водовъртеж на злочестината си усети ненадейно как нечии пръсти стискат ръката му силно и настойчиво. Докосването го задържа като котва.
„Кошмар… Сънувам. Сънувам!“
Мисълта просветна в паниката му със силата на прозрение. Разбира се, че сънуваше. Трескаво се мъчеше да възстанови случилото се. Блъсна го полицейска кола. Изпаднал е в несвяст. Има мозъчно сътресение. Може да остане в безсъзнание часове… дори дни наред. И ето че му се присънват тези неща.
Това беше отговорът. Вкопчи се в него, както момичето държеше вкочанената му от напрежение ръка. Така се избавяше от световъртежа, отхвърляше мъчещите се да го оплетат страхове. Само че не успяваше — мракът продължаваше да му налита все едно Томас беше мърша, захвърлена от Гад.
„И откъде се е взел този сън?“
Не му се умуваше над това, щеше да го докара до лудост.
„Не мисли! Не се опитвай да разбереш. Безумието… е единствената опасност. Оцелявай! Съвземи се! Направи нещо. Не гледай назад.“
Застави се да отвори очи. Щом се съсредоточи в слънчевите лъчи, тъмата отстъпи, сля се с околността, пренесе се мудно назад като в очакване той да се озърне и да се превърне в нейна плячка.
Момичето още беше коленичило до него. Стискаше сакатата му китка с двете си ръце и гледаше толкова угрижено, че сякаш щеше да заплаче.
— Берек… — промълви неловко, щом срещна погледа му. — О, Берек, какво страдание те е налегнало? Не знам що да сторя.
Но тя вече беше направила предостатъчно — помогна му да се овладее, да се възпротиви на опасните въпроси, чиито отговори не намираше. Пръстите му обаче оставаха безчувствени, усещаше допира й само с част от китката си. Томас успя да се подпре и да седне, макар че му призля от усилието.
— Прокажен съм — каза отпаднало. — Не ме пипай.
Тя разтвори пръсти нерешително, май не схвана смисъла на думите или се съмняваше, че самият той знае какво говори.
Обзет от слабост, Томас не премери движението и дръпна ръката си по-грубо от необходимото. Момичето прехапа устни от притеснение. Може би реши, че го е оскърбила някак, и се отдалечи заднешком до отсрещния парапет.
Но той виждаше, че интересът й към него е непреодолим. Не успя да запази мълчание дълго и попита тихо:
— Не подобава да те докосвам, тъй ли? Не исках да те обидя. Ти си Берек Полуръкия, Владетелят основател. Налетя ти някакво зло, което не успях да различа. Как бих могла да гледам отстрани, докато страдаш така?
— Прокажен съм — само повтори той, като се опитваше да пести сили. Изражението й обаче показваше, че думата не означава нищо за нея. — Нося зараза… болен съм. Не познаваш тази опасност.
— Ако те докосна, аз също ли ще… нося зараза?
— Кой знае? — Томас не можеше да повярва на очите и ушите си, затова попита: — Не си ли чувала за проказата?
— Не — промълви момичето с предишното удивление. — Не. — Поклати глава и косата й се люшна леко около лицето. — Но не се боя.