— Трябва да се страхуваш! — извика дрезгаво Томас, подтикнат от нейното незнание или простодушие. — Тази болест разяжда — накрая пръстите, китките и стъпалата, ръцете и краката загниват и окапват. Тази болест ослепява и загрозява.
— Може ли да бъде излекувана? Дали Владетелите…
— Няма лек.
Идеше му да продължи, да избълва поне отчасти враждебността, която Гад загнезди у него, но се почувства изцеден, нямаше с какво да подклажда гнева. Нуждаеше се от отдих и време, за да обмисли положението си.
— Щом е тъй, как да ти помогна? Не знам какво да направя. Ти си Берек Полу…
— Не съм — въздъхна Томас. Момичето трепна и той повтори пред изненадания й поглед: — Не съм.
— Кой си тогава? Ръката ти е знамение, според преданията Берек Полуръкия можело да се завърне. Ти Владетел ли си?
С жест, натежал от умора, той спря въпросите й. Трябваше да помисли. Но когато затвори очи и облегна глава на камъка, страхът го налегна отново. По-добре да се размърда, да продължи напред… да избяга накъдето го поведе съновидението.
Пак се вторачи в лицето на момичето. За пръв път забеляза, че е хубава. Дори страхопочитанието и напрегнатото вслушване в неговите думи му харесваха. Пък и тя не се боеше от прокажени…
След още миг колебание той каза:
— Аз съм Томас Ковенант.
— Томас Ковенант ли? — Тя се запъна на думите. — Странно име… както е странен и видът ти. Томас Ковенант — повтори и бавно склони глава.
„Странно ли…“ Същото важеше и за нея. Томас нямаше представа още на какво ще се натъкне в съня си. Тепърва щеше да открива какво го е сполетяло. Реши да постъпи като нея.
— А ти коя си?
— Аз съм Лина — представи се момичето официално, — дъщеря на Атиаран. Моят баща е Трел, създател на грейвлингас, майстор на радхамерл. Домът ни е каменното поселище Митил. Ти бил ли си в нашето каменно поселище?
— Не.
Томас се изкушаваше да я попита какви са тези каменни поселища, но се сети за по-важен въпрос.
— Къде… — Думата заседна в гърлото му, като че с нея опасно угаждаше на страха. — Къде сме?
— Ние сме на Стражницата на Кевин. — Тя се изправи пъргаво и протегна ръце към равнината и небето. — Погледни!
Томас стисна зъби, обърна се и коленичи до парапета. Опрял гърди в ръба му, той се застави да погледне.
— Това е Земята — продължи Лина весело, може би просторите я радваха. — Продължава далеч отвъд достъпното за очите ни на север, запад и изток, но в старите песни се разказва, че Върховният владетел Кевин заставал тук и наблюдавал цялата Земя и всички народи на нея. Ето защо мястото е наречено Стражницата на Кевин. Възможно ли е да не знаеш това?
Повяваше хладен ветрец, но Томас се препоти. Замайването блъскаше в слепоочията му и само впиващият се твърд ръб срещу сърцето му го накара да се опомни.
— Не знам нищо — изпъшка той над бездната.
Лина се озърна разтревожено, но след малко пак се обърна към Земята. Посочи с тънката си ръка на северозапад.
— Там е река Митил. Нашето каменно поселище е разположено до нея, само че този връх го скрива. Митил извира от Южния хребет зад нас и се влива в Черната река. Там са северните покрайнини на Южните равнини, където почвата не е щедра и малцина живеят там. В целите Южни равнини има само пет каменни поселища. Но сред онези възвишения, губещи се на север, има няколко дървени поселища. На изток от хълмовете са равнините Ра. — Гласът й зазвуча още по-ведро: — Там е домът на дивите свободни коне — ранихините и техните пазители рамените. Препускат в галоп на петдесет левги из равнините и не служат на онзи, когото не са избрали сами. Ах, Томас Ковенант — въздъхна Лина, — как си мечтая да видя тези коне! Повечето хора от народа ни се задоволяват с каквото имат — не пътешестват, дори не са виждали и едно дървено поселище. Аз пък искам да бродя из равнините Ра и да гледам вихрения бяг на конете.
Тя мълча дълго, преди да заговори отново.
— Планините ей там са Южният хребет. Зад тях е Пустошта, а нататък е Сивата пустиня. Никой не живее там, никой не прекосява тези места. Цялата Земя е на север, запад и изток от нас. Тук е Стражницата на Кевин, където най-могъщите Древни владетели са били по време на последната битка, преди да ни сполети Опустошението. Нашият народ пази спомена, затова отбягва Стражницата като място на зла прокоба. Но моята майка Атиаран ме водеше тук, за да опознавам Земята. А след две години ще достигна възрастта, когато мога да уча в Средището на знанията като майка си. Знаеш ли — добави Лина гордо, — че моята майка се е учила при Пазителите на знанията? — Тя се вгледа в Томас в очакване, после сведе поглед. — Но и ти си от Владетелите, не ти казвам нищо ново. Слушаш ме, колкото да се присмиваш на невежеството ми.