Но Протал шепнеше своето „Не, не…“. Обърна се към върха и затвори очи. Бавно и решително вдигна Жезъла на закона пред сърцето си и го стисна с юмруци.
— Трябва да е възможно — промълви той. — Кълна се в Седемте! Трябва. — Кокалчетата на юмруците му побеляха над слетите руни на Жезъла. — Небеса, помогнете ми. Не приемам този край.
Веждите се събраха над затворените хлътнали очи, главата се наведе, докато брадата му докосна гърдите. Устните зашепнаха песен без думи, но с дълбоките хрипове звучеше като погребален марш, а не като зов!
Ордите на Лигоча напираха неумолимо и отгоре, и отдолу. Морам ги гледаше, озъбен безпомощно.
Изведнъж очите му светнаха от отчаяна надежда. Извъртя се, прикова Томас с поглед и прошепна:
— Има изход! Протал се стреми да призове Огнелъвовете. Няма как да успее — мощта на Жезъла е заключена, а ние нямаме знанието да я освободим. Ала бялото злато може да я отприщи. Възможно е!
Томас се отдръпна сякаш Морам го бе предал.
„Не! Моята уговорка!…“
В противен, замайващ миг на прозрение той се досети какво му е подготвил Господаря Гад. Това беше довършващият удар, скрит зад всички интриги и лукавство.
Адове и кървища!
Тук щяха да се сблъскат противоположностите на безумието. Ако се опита да използва необузданата магия… ако в пръстена има сила… ако няма сила… Бягаше уплашено от мрачните си видения — отрядът избит… жезълът унищожен… хиляди твари мъртви, кръвта им опетнила неговата душа. Неговата!
— Не! — избълва дрезгаво. — Недей да искаш това от мен. Обещах, че няма да убивам повече. Не знаеш какво причиних… на Атиаран… и на… Стигнах до уговорката, за да не съм принуден да убивам отново.
Злотворните и пещерните твари настъпваха. Ратниците бяха сложили стрели в тетивите. Ордите на Лигоча забавиха ход, за да се приготвят за последния набег.
Но погледът на Морам не позволяваше на Томас да се извърне.
— Ще има още убийства, ако откажеш. Нима вярваш, че Господаря Гад ще се задоволи с нашата смърт? Как не! Ще убива отново и отново, докато целият живот не му стане подвластен, за да го поквари или изтреби. Целият живот, чуваш ли? Дори съществата, които му служат сега, няма да бъдат пощадени.
— Не! — изстена пак Томас. — А ти не виждаш ли? Той иска тъкмо това. Жезълът ще бъде унищожен… или Лигоча… или ние. Каквото и да се случи, той побеждава. Ще бъде свободен. Правиш точно каквото той иска.
— И какво от това? — разпалено възрази Морам. — Мъртвите си остават мъртви. Само живите имат надежда да се опълчат срещу Отрицанието.
По дяволите! Томас ровеше в ума си за отговори, но не откриваше нито един. Никаква уговорка, никакъв компромис не биха го удовлетворили. В болката си той се развика диво — противеше се и умоляваше:
— Морам! Това е самоубийство! Искаш от мен да полудея!
Застрашителните очи на Морам не се отместваха.
— Не, Невернико. Не е нужно да губиш ума си. Има други отговори… други песни. Можеш да ги намериш. Защо Земята да бъде съсипана заради твоята болка? Спаси или обречи! Хвани жезъла!
— Проклятие! — Томас задърпа трескаво пръстена и изкрещя:
— Ти го направи!
Изсули халката от пръста си и замахна да я хвърли към Морам, но се разтресе целият. Пръстенът падна на камъка и се търкулна.
Томас пролази да го вземе, но не успя с малкото си пръсти. Пръстенът се хлъзна зад краката на Протал. Томас залитна натам, падна и си удари челото.
Чуваше приглушеното свистене на стрели — сражението започна. Не го интересуваше. Не знаеше дали не си е пукнал главата. Когато се надигна, нещо не беше наред със зрението му — виждаше двойно.
Оставените от мъха шарки по туниката се разливаха неразгадаемо. Ето че изтърва шанса да ги прочете, да открие тайнственото послание на Моринмос. Гледаше как раздвоен, Морам вдига пръстена. Над него раздвоен, Протал стискаше жезъла и изсмукваше от себе си жизнеността докрай, за да подчини мощта му. Раздвоен, Банор обърна гръб на битката и пристъпи към Владетелите.
После Морам се наведе към Томас, ръката му се стрелна и стисна дясната китка на Неверника. Пръстите на Морам се впиваха така, че Томас усети как костите на предмишницата му се долепят. Дланта му се разтвори насила и Морам нахлузи пръстена на показалеца му. Заседна след първата става.
— Не мога да заема твоето място — застърга гласът на Владетеля. Той изправи грубо Томас, доближи към него раздвоеното си лице и изсъска: — Кълна се в Седемте! Ти се боиш от силата повече, отколкото от слабостта.