Пред тях първите пещерни твари се добраха до ръба на отвесната канара. Някои тичаха слепешком и паднаха в бездната, другите се разпръснаха с хленч на двете страни покрай ръба.
А зад отряда Злотворните се събраха в клин и пак се устремиха надолу. Отрядът едва смогваше да не бъде застигнат.
Грохотът на пламтящия въздух се изостри още по-разюздано. Разклатени от мощта на Гръмовръх, тежки камъни се търкаляха по склоновете. Огнелъвовете се хвърляха в потоци разтопена скала, сякаш изплюти от ада. Макар и високо над клисурата, всепоглъщащият тътен на силата им се удвояваше и утрояваше с всеки скок надолу. Пред тях се носеше вълна от обгорен въздух като глашатай, тръбящ за нашествието на огъня и ненаситността на вулкана. Грейвин Трендор се разтърсваше в самите си недра.
При долния край на клисурата нямаше толкова препятствия и Томас тръгна сам. Подтикнат от помътеното си зрение, претоварения слух и наближаващата стихия, той се откопчи от ръцете на стражите. Крачеше вдървено като кукла, но се препъваше упорито към ръба.
Другите свърнаха на юг, а той отиде право към пропастта. Краката му трудно намериха сили да го задържат. Клатушкаше се изнурен и надничаше над ръба. Отвесът пропадаше около две хиляди стъпки, а горе канарата беше широка поне половин левга.
Нямаше спасение. Огнелъвовете щяха да ги довършат дълго преди отрядът да се спусне някак от канарата.
Викаха му, предупреждаваха го, ала напразно. Не ги чуваше в грохота. И не го засягаше. Не искаше такова избавление. И не се боеше от падането — не виждаше толкова ясно, че да се уплаши.
Трябваше да направи нещо.
Позабави се, докато събере смелост. Сети се, че някой от Кръвната стража сигурно ще се опита да го спаси. Искаше да постигне целта си, преди това да се случи.
Нуждаеше се от отговор за смъртта.
Издърпа пръстена от показалеца си, хвана го уверено с малкото си пръсти и понечи да го метне от канарата.
Очите му следяха пръстена, докато замахваше, и внезапно се смръзна, поразен от срама. Металът блестеше чисто. Макар да виждаше два пръстена, те лъщяха сребристо, нямаше го опетняващият оттенък.
Рязко загърби бездната и се помъчи да види Лигоча нагоре в клисурата.
Тогава чу силния вик на Морам:
— Банор! Този избор е негов!
Стражът тичаше вихрено към него, но заповедта го спря на десетина крачки от Томас въпреки обета. В следващия миг забрави заповедта и пак се втурна.
Томас не можеше да гледа в една точка. Зърна пламтящите Лъвове високо в клисурата — напираха към пропастта. Но клинът от Злотворни беше само на три крачки. Носителят на знанието вече вдигаше желязната си тояга.
Инстинктът накара Томас да се размърда, но беше твърде бавен. Още се накланяше, когато Банор налетя и го изблъска встрани.
С безумен ликуващ лай, сякаш изведнъж ги осени видение, Злотворните скочиха вкупом в пропастта. Падаха с викове, в които звучеше тържествуваща свирепост.
Банор вдигна Томас от камъните. Стражът го побутна към останалите, но Томас се отскубна и залитна няколко крачки нагоре по склона, заставяйки очите си да се взрат в клисурата.
— Лигоча! Какво му се случи? — Зрението му измени. Той спря неуверено и извика вбесен: — Не мога да видя!
Морам побърза да дойде при него и Томас изкрещя повторно въпроса си в лицето му.
— Лигоча е там, в процепа — кротко отговори Морам. — Силата, която не можеше да покори, го унищожава. Вече не знае какво прави. Съвсем скоро Огнелъвовете ще го погълнат.
Томас се помъчи да овладее гласа си и процеди:
— Не! Той е просто поредната жертва. Господаря Гад му е предопределил това от самото начало.
Морам докосна рамото му успокояващо.
— Не се измъчвай, Невернико. Направихме каквото можахме. Няма защо да се обвиняваш.
Томас откри внезапно, че яростта му се е изпепелила. Почувства се опустошен и съсипан и се свлече на земята, сякаш костите му не го задържаха прав. Погледът му беше като опърпаните платна на изоставен призрачен кораб. Без да мисли какво прави, той сложи обратно брачната халка на пръста си.
И другите от отряда идваха към него. Отказаха се от бягството, заедно следяха спускането на Лъвовете. Черните като нощ облаци помрачаваха цялата планина и в здрача налитащите огньове пламтяха и блестяха като зверове, рожба на слънцето. Скочиха в клисурата, някои се хвърлиха нагоре към процепа.
Най-сетне Морам се отърси от унеса.