Унесен в гласа й и потиснат от замайването, предизвикано от бездната, Томас за миг беше споходен от видение — Земята след Ритуала на оскверняването, извършен от Кевин. Сияйното утро беше помрачено от разхвърляните тук-там безплодни хълмове, навятата пръст, струйките воняща вода между застояли локви в руслото на реката. Над всичко беше паднал похлупакът на тишината и застиналостта — без растения, без птици, буболечки, животни, хора. Нищо живо, което да наруши безмълвието с бръмчене, потрепване на листо, ръмжене или помахване с ръка. После образът се размаза, прогонен от пот като сълзи в очите му. Томас се откъсна от видението и пак облегна гръб на каменната ограда.
— Не — промърмори на Лина. „Нищо не разбираш…“ — Отдавна забравих смеха.
Сега си мислеше, че открива пътя, по който да продължи, за да избяга от мрачното безумие. В краткото прозрение за Опустошението намери изхода от сънищата си. Пропусна обясненията нарочно, за да не задава и да не отговаря на някои въпроси, и направо каза:
— Трябва да отида при Съвета на владетелите.
По изражението й отгатна, че иска да го попита за причината. Но момичето явно реши, че не й приляга любопитството. Споменаването на Съвета само я увери, че е познала какъв е той. Тя прекрачи към стълбата.
— Ела, ще отидем в каменното ни поселище. Там ще измислят как да те отведат във Весел камък.
Щом помисли за стълбата, Томас пак се омърлуши. Как да слезе по нея? Не можеше дори да надникне над парапета, без да му се завие свят. Лина го подкани още веднъж, той обаче поклати глава. Все пак не биваше да седи тук бездеен…
Озадачи момичето с въпрос:
— Колко време е минало от Опустошението?
— Не знам — отвърна тя посърнало. — Но хората от Южните равнини са прекосили планините на връщане от Безплодната пустош преди дванайсет поколения. Според преданията Върховният владетел Кевин ги предупредил… и те се спасили с бягство. Едва оцелявали в дивите земи пет столетия само чрез своето майсторство на радхамерл. Не можем да забравим завещаното от миналото. Щом навърши петнайсет години, всеки от нас полага Клетвата на мира. За нас най-скъпоценни са животът и хубостта на Земята.
Томас почти не я слушаше, но се нуждаеше от звука на гласа й, докато търсеше сили у себе си. Помъчи се да измисли друг въпрос. Вдиша дълбоко и попита:
— Ти какво търсеше в планината?… Как попадна тук и успя да ме видиш?
— Оглеждах камъните. Уча се на суру-па-мерл. Известно ли ти е това умение?
— Не. Обясни ми.
— Това е занаят, на който ме учи Асенс, сестра на майка ми. Тя пък го е научила при Томал, най-изкусния майстор, откакто го има нашето каменно поселище. И той е бил в Средището на знанията. Суру-па-мерл е умението да създаваш образи от камъни, без да ги лепиш или оформяш наново. Бродя из възвишенията и се взирам в очертанията на камъните и отломките. А когато намеря форма, която разбирам, отнасям камъка у дома и му намирам място в равновесие или съчетание с други форми. Така се създават нови образи. Понякога, ако ми стигне смелостта, изглаждам някоя издатина, за да съединя по-здраво камъните. Така пресъздавам съсипаните тайни на Земята и дарявам красота на хората.
— Сигурно е твърде трудно да измисляш образ — промърмори Томас, — а после да намериш камъните, които му съответстват.
— Не това е начинът. Гледам камъните, за да открия формите, които вече съдържат. Не моля Земята да ми даде кон. Същината на дарбата е да видиш какво Земята е избрала да ти даде. Може и да е кон, не се знае.
— Иска ми се да видя какво твориш… — каза Томас разсеяно.
Стълбата го подмамваше също като изкушението да се отдаде на нехайството, което подронваше спасителната дисциплина на прокажените, за да загубят китките и ходилата си, а накрая и живота си.
Но нали сънуваше? За да понесеш съновидението, най-добре е да се носиш в потока му до края. Налагаше се да слезе по тези стъпала, за да оцелее. Нямаше нищо по-важно.
Той се изправи рязко, дори неочаквано за себе си. Застана точно в средата на кръга, без да се взира в небето и планината или дългото спускане. Огледа себе си много внимателно. Търсеше във все още живите си нерви някакви болежки или тръпки, проверяваше дали дрехите му са скъсани и разпорени, после се вторачи в безчувствените си пръсти и длани.