Трябваше най-сетне да остави тази стълба зад гърба си.
Щеше да се справи, защото това беше сън — нямаше как да го погуби. И защото не издържаше вече мрака, изпълзяващ наоколо.
— Сега ме чуй! — сопна се на Лина. — Трябва да сляза пръв. Не ме гледай толкова учудено. Вече ти казах, че съм прокажен. Ръцете и ходилата ми не усещат нищо. Не знам колко силно стискам с пръстите. И… не понасям добре височините. Може да падна. Затова не искам да си под мен. Ти… — Томас са запъна, но продължи: — Ти се отнесе човешки с мен, а не ми се е случвало отдавна.
Тя сгуши глава в раменете си от грубия му тон.
— Защо се гневиш? С какво те засегнах?
„Държиш се мило!“, озъби се мислено той. Лицето му сивееше от страх, когато се обърна, подпря се на колене и длани и изпълзя заднешком през пролуката.
Заради първия пристъп на уплахата беше затворил очи, когато спусна краката си към следващите стъпала. Нямаше обаче да се справи със слизането без помощта на зрението. Навикът на прокажения да следи какво става с него и да бъде бдителен с всички сетива се оказа прекалено силен. Но отвореше ли очи, бездната от двете страни го замайваше. Мъчеше се да гледа само издяланите камъни пред себе си. Веднага осъзна, че най-страшна е липсата на чувствителност в ходилата. Ръцете си поне виждаше лесно, болката в лактите и напрежението в раменете от силното стискане не бяха илюзия. За да види къде стъпва, се налагаше да погледне и в пропастта. Познаваше, че е опрял крак в стъпалото само по пренесената върху глезена тежест на тялото. Когато сводът на ходилото се изопнеше неочаквано, Томас се подпираше по-здраво на ръце и наместваше крака си на стъпалото. Опита се да изстрелва краката си със сила, за да познае по удара кога е опрял ходило в ръба на следващото стъпало. Сбъркаше ли обаче в движението, улучваше ръбовете с костите на подбедрицата или коленете и от острата болка краката му се подгъваха.
Смъкваше се стъпало по стъпало, взираше се в китките си, а потта заливаше очите му. Проклинаше съдбата, лишила го от пръсти. Два пръста по-малко, с които да се спаси. Липсваше половината му китка и той усещаше, че отдясно хваща по-слабо, затова тялото му все се изместваше встрани. Непрекъснато се опитваше да не стъпва по-надясно, за да е стабилен, но често налучкваше само празно пространство.
Нямаше как и да избърше потта от разлютените си очи, която почти го заслепяваше. Боеше се дори да тръсне глава, за да не загуби равновесие. Гърбът и раменете му вече се схващаха. Стискаше зъби, за да не помоли за помощ.
Лина май се досети за мъките му, защото извика:
— Стигнахме до половината!
Томас продължи пълзенето надолу.
Долавяше безпомощно, че започва да изостава. Мускулите му се изтощаваха от прекаленото напрежение в коленете и лактите. С всяко стъпало губеше контрол над слизането. Наложи си да спре за почивка, макар че ужасът виеше безмълвно в главата му спускането да свърши по-скоро. В миг на диво заслепение очакваше да се обърне и да скочи с надеждата, че е доближил достатъчно планинския склон и няма да загине. После чу шумоленето от краката на Лина съвсем близо до главата си.
Дъхът му свистеше между зъбите и трудно разбра думите й.
— Томас Ковенант, бъди силен! Остават само петдесетина стъпала!
Той затрепери толкова неудържимо, че за малко да падне от стълбата и пак запълзя надолу.
Накрая имаше само хаос от гърчове в мускулите… когато откри, че се е проснал по корем в подножието на Стражницата, задъхан от болките в ръцете и краката. Още дълго лежа, притиснал длани към лицето си, заслушан в хриптенето, с което въздухът проникваше в дробовете му.
Когато се реши да погледне нагоре, видя синьото небе и дългия черен пръст на Стражницата, сочещ слънцето по пладне. Видя и надвисналия планински склон, а лицето на Лина беше толкова близо, че косата й едва не се плъзгаше по бузите му.
5.
Каменното поселище Митил
Томас се почувства странно пречистен, сякаш беше устоял на изпитание и бе оцелял въпреки замайването. Преодолял бе стълбата. С облекчение повярва, че е открил правилния отговор срещу безумието, че намира точно и пълно обяснение на всичко, случило се върху Стражницата на Кевин. Пак се загледа нагоре в синевата — този път беше чиста, неосквернена от кръжащи лешояди.