„Кал? — Томас я изгледа ядосано. — В драскотини? Да не искаш съвсем да ме осакатиш?“
Преди да я спре, Лина клекна и притисна голяма буца глина към голото му коляно, после я размаза надолу по подбедрицата. С остатъка намаза и другия му крак. Щом глината се разстла по кожата, златистите проблясъци в нея заискриха още по-ярко.
Влажната прохлада успокояваше и сякаш галеше кожата му нежно, извличаше болката от натъртванията. Облекчението, проникнало дори в костите, беше приятно като никое друго усещане в живота му. Смаян, той подаде ръце и момичето покри с глина всички драскотини и ожулвания.
Изпита веднага облекчение, а в дланите се появи чудновато боцкане, все едно целебната глина стигаше до нервите и се опитваше да ги съживи наново. Същият особен гъдел пробягваше и по нервите в сводовете на ходилата му. Томас се загледа впечатлен в блещукащата кал.
Тя изсъхна бързо и искриците се скриха в кафявата повърхност. След малко Лина я избърса от краката му и Томас видя, че ожулванията вече жълтеят бледо и скоро щяха да изчезнат. Потопи припряно ръце във водата, отми глината и погледна пръстите си. Нямаше ранички. Дланите му също бяха излекувани, не се виждаха натъртвания и по кожата чак до лактите. Вторачи се потресен в ръцете си. „Какво ми се случва?“
Мълча дълго, преди да прошепне:
— Не е възможно.
Лина се ухили до ушите.
— Какво смешно има? — намръщи се Томас.
Тя се помъчи да наподоби гласа му:
— „Имам нужда от сапун, а не от още мръсотия.“
Разсмя се и очите й блеснаха закачливо. Но изуменият Томас не й се разсърди.
— Говоря сериозно. Как е възможно това?
Лина сведе поглед и отвърна тихо:
— Има сила в пръстта… могъщество и живот. Би трябвало да знаеш. Моята майка Атиаран казва, че неща като целебната глина, подобните на нея сили и загадки са навсякъде по Земята… но ние сме слепи за тях, защото не общуваше истински нито със земята, нито помежду си.
— Значи има… и други подобни неща?
— Има. Но аз знам за твърде малко от тях. Ако отидеш в Съвета, може би Владетелите ще ти припомнят всичко. Но сега ела с мен — тя се изправи с лекота, — ето още нещо. Гладен ли си?
Усети стомаха си празен, все едно чакаше само този въпрос. Откога ли не беше ял? Смъкна надолу крачолите и ръкавите си и стана. Изумлението му нарастваше — почти не откриваше схванати мускули. Поклати глава слисан и тръгна след Лина към единия склон на долината.
В сянката на дърветата тя спря до разкривен нисък храст с разперени островърхи листа като на зелениката, но осеян с малки зелени цветчета, а под някои листа се виждаха плътни гроздове от синьо-зелени плодове колкото боровинки.
— Това е алианта — посочи Лина. — Наричаме го „скъпоценния плод“. — Тя откъсна грозд, изяде четири-пет от зрънцата, изплю семената в дланта си и ги хвърли зад гърба си. — Казват, че човек може да преброди Земята надлъж и шир, като се храни само със скъпоценния плод. Накрая ще се завърне у дома по-силен и здрав. Тези плодове са велик дар от Земята. Храстите цъфтят и дават плод по всяко време. Няма област от Земята, където да не растат… Освен на изток може би — в Омърсените поля. И няма по-жилаво растение. Последни умират и първи поникват отново. Това също научих от майка си, то е част от знанията на нашия народ. Яж — даде тя грозд и на Томас — и разпръсни семената, за да има винаги алианта.
Но Томас не посегна да вземе плодовете, изпаднал в удивление и въпроси без отговори за силата на тази земя. Поне миг-два не мислеше за опасностите.
Лина видя отнесения му поглед, откъсна един плод и го сложи в устата му. По рефлекс зъбите му стиснаха зрънцето. Веднага усети лека сладост като на зряла праскова, но с привкус на сол и зелен лимон. Секунда по-късно лапаше ненаситно и рядко се сещаше да изплюе семената.
Томас обра и погълна плодовете, докато не останаха по храста. Озърна се за друг наблизо. Лина докосна ръката му, за да го възпре.
— Скъпоценните плодове са силна храна. Не се нуждаеш от много. И ще усетиш вкуса по-добре, ако ги дъвчеш бавно.
Но той още беше гладен. Не помнеше някога да е желал друга храна толкова настървено. Усещанията от нея за пръв път бяха отчетливи и неустоими. Изтръгна ръката си, сякаш се канеше да замахне, но се опомни.
„Какво ме прихваща?“
Преди да задълбае и в този въпрос, изпита друго усещане — непреодолима сънливост. Почти незабележимо гладът беше забравен в дълга прозявка и дори тялото му натежа от умора. Томас понечи да се обърне, но залитна.