Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Целебната глина действа и така — каза му Лина, — но не очаквах да се случи. Ако раните са наистина смъртоносни, потапя те в сън, за да ускори изцелението. Но драскотини по ръцете не могат да бъдат гибелни. Да нямаш по себе си рани, които не си ми показал?

„Имам — рече си той, докато се прозяваше отново. — Моята болест носи смърт.“

Заспа, преди да се е отпуснал на тревата.

Когато започна да изплува бавно от съня, първо усети стегнатите бедра на Лина под главата си. Постепенно възприемаше и други неща — сенките на дърветата, пронизани от все по-коси слънчеви лъчи, уханието на боровата гора, шепота на вятъра, меката постеля на тревата, тих напев, неравномерното боцкане в дланите… но топлината в бузата му от скута на Лина като че беше по-важна. В миг забрави всичко освен желанието да стисне момичето в прегръдка и да зарови лице в бедрата й. Не се поддаде, а се заслуша в песента, звучаща тихо и някак наивно:

Има нещо в красотата, то пониква в душата подобно на цвете: крехко е — бедите са много, що могат да заличат и красотата, и човека; и нетленно — красотата е смъртна, човекът е смъртен, светът също е смъртен, но душата с поникнало цвете остава.

Гласът й го обгръщаше в приятен унес, не му се искаше да свършва. Почака в тишината сред аромата на смола и кротките повеи и каза тихо:

— Харесва ми.

— Наистина ли? Радвам се. Съчинил я е Майстор Томал за танца, когато се оженил за Имойран, дъщеря на Мойран. Често обаче хубостта на песента е в гласа на певеца, а аз нямам тази дарба. Може би майка ми Атиаран ще пее тази вечер, тогава ще чуеш истинска песен.

Томас замълча. Не се размърда, искаше му се единствено да остане уютно сгушен. Честите бодежи в дланите като че му подсказваха да прегърне Лина, но той просто се наслаждаваше на самото желание и се чудеше дали би събрал смелост.

После тя запя отново. Мелодията звучеше познато и Томас чу шумолене на тъмни криле. Внезапно се сети, че много прилича на музиката, която беше чул в мислите си за „Златното момче“.

Тогава вървеше към вратата с буквите, изписали името на телефонната компания, за да плати лично сметката си.

Откъсна се от скута на момичето и се изправи със скок. Поривът към насилие помъти погледа му.

— Що за песен е тази?! — изрече задавено.

— Не е песен — отвърна стреснато Лина. — Само се опитвах да измисля мелодия. Толкова ли е лошо?

Гласът й го принуди да се опомни — беше се обидила от внезапния му гняв… Не намери веднага думи, но очите му се проясниха. „Изобщо не е редно да си го изкарвам на нея.“ Протегна ръце и й помогна да стане. Опита се да се усмихне, макар че скованото му лице сигурно се кривеше в гримаса.

— Накъде ще вървим сега?

Обидата полека изчезваше от погледа й.

— Странен човек си ти, Томас Ковенант.

— Не знаех, че съм чак такъв особняк — възкисело каза той.

Постояха така, като всеки се взираше в очите на другия. Лина го изненада — изчерви се и отдръпна ръце. После промълви с вълнение:

— Сега ще отидем в каменното ни поселище. Ще смаеш майка ми и баща ми с появата си.

Обърна се и затича през долината — гъвкава, пъргава и грациозна. Томас я гледаше и се чудеше на странните нови чувства, които тя събуждаше у него. Неочаквано му хрумна, че тази земя може да го дари с някаква магия, която да го избави във въображението му от импотентността. Да го преобрази поне малко, за да се вкопчи той в промяната и да се пробуди дори когато Земята и налудничавите й чудатости потънат в мътилката на полузабравените сънища. За да запази надеждата, не беше задължително Земята да съществува наистина и да е независима от собствените му необуздани видения. Проказата си оставаше неизлечима болест и след като произшествието на улицата не го уби, пак щеше по неволя да живее с този факт. Но сънят може би щеше да го излекува от други страдания. Би могло да се случи… Томас тръгна бодро след Лина, а кръвта му заигра нетърпеливо във вените.

Слънцето се беше спуснало още и сянката обгръщаше долната половина на долината. Томас обаче виждаше момичето да му маха, докато той вървеше покрай ручея след нея и се радваше на податливия килим от трева под краката си. Дори се усещаше по-висок, сякаш целебната глина направи за него нещо повече от това да излекува драскотините и натъртванията. Отблизо забеляза за пръв път колко изящно са очертани ушите на Лина, открити за малко от полюшващите се кичури, как мекият плат на дрехата откроява гърдите и бедрата й, колко тънка е талията й. От тази гледка дланите го засърбяха още по-силно.