Докато гълчеше Лина, мъжът скришом оглеждаше изпитателно Томас. Момичето наведе глава. Дали не се преструваше на засрамена само за да угоди на баща си? Тя не се стърпя, прекоси стаята забързано и го прегърна. Баща й се усмихна сдържано. Лина изви глава към Томас и изрече:
— Татко Трел, доведох странник в нашето поселище. Намерих го на Стражницата на Кевин.
Очите й искряха, колкото и официално да говореше.
— Тъй значи — промълви Трел. — Че е странник, и сам виждам. Питам се по каква ли работа е бил на онова място с лоша слава.
— Бореше се със сив облак — отвърна Лина.
Вторачен в този грубовато прям, як мъжага, чиято мускулеста ръка обгръщаше раменете на Лина с такава овладяна сила, но и с нежност, Томас очакваше от него да се присмее на подобна нелепост — някой да се бори с облак. Трел му се струваше човек, стъпил стабилно на земята, самото въплъщение на здравия разум. В негово присъствие кошмарът с Господаря Гад си отиваше на подобаващото място — при фантасмагориите. Затова се смути, когато чу Трел да пита съвсем сериозно:
— И кой победи накрая?
Въпросът принуди Томас да потърси нова опора за мислите си. Не беше готов да се изправи срещу спомена за Господаря Гад… но и се досещаше смътно, че не би могъл да излъже Трел. Смънка с пресъхнало гърло:
— Поне запазих живота си.
Томас долови, че думите му засилиха безпокойството на едрия мъж. Трел отмести поглед, но пак се взря в него и изрече:
— Разбирам… Как е името ти, страннико?
Лина веднага се усмихна на Томас и отговори вместо него:
— Томас Ковенант. Ковенант от Стражницата на Кевин.
— Какво правиш, момиче? — скастри я баща й. — Да не си пророчица, че говориш вместо стоящите по-високо от теб? — Пак се обърна към госта. — Е, Томас Ковенант от Стражницата на Кевин… имаш ли и други имена?
Томас се канеше да отрече, но навреме долови жадното любопитство в очите на Лина. Поколеба се. В миг на прозрение си каза, че за нея появата му е не по-малко вълнуваща от завръщането на Берек Полуръкия. Тя копнееше за загадки и скрити сили, мислеше си за всезнаещи Владетели и битки в облаците. След необяснимата среща със странния непознат на скалата Томас й изглеждаше като оживял спомен за велики събития от героичното минало. Изведнъж разгада погледа на Лина — момичето се уповаваше на надеждата, че той ще се разкрие, ще й позволи да зърне частица от възвишеното му призвание. Това очакваше тя, подтикната от младостта и наивността си.
Догадката го изпълни с необичаен трепет. Не беше свикнал да вдъхва такива ласкаещи го чувства. Споходи го непривичната мисъл, че тук се открива нов шанс за него. Припряно порови в ума си за някоя звучна титла, от която Лина да остане доволна, без Трел да го заподозре в измама. Накрая го осени вдъхновението.
— Аз съм Томас Ковенант… — каза, сякаш отправяше предизвикателство, — … Неверника.
Досети се в същия миг, че името го обвързва далеч повече, отколкото би могъл да знае засега. Почувства се самозванец след тази постъпка, но Лина го възнагради със сияещ поглед, а Трел прие казаното, без да разпитва повече.
— Щом е тъй, Томас Ковенант — каза той, — добре си дошъл в каменното поселище Митил. Този дом е отворен гостоприемно за теб. Сега трябва да отнеса моя грейвлинг, както обещах. Може би съпругата ми Атиаран ще се върне скоро. А ако подсетиш Лина, може би ще ти предложи нещо да заситиш глада си, докато ме няма.
Още докато говореше, Трел се обърна към каменната делва, обви я с ръце и я вдигна от плочата. Червено и златно озариха за миг косата и брадата му, когато понесе съда към изхода. Лина притича пред него, за да дръпне завесата, и Трел излезе. Томас зърна за миг съдържанието на делвата — беше пълна с дребни закръглени камъчета, които пламтяха.
— Проклет да съм… — прошепна той. — Колко ли тежи това нещо?
— Трима мъже няма да вдигнат делвата празна — гордо обясни Лина, — но щом грейвлингът гори, моят баща я носи с лекота. Той е вникнал дълбоко в знанията за камъните.
Томас се загледа към завесата, занемял от силата на този мъж, а момичето добави:
— Не бива повече да те пренебрегвам, гост си ни… Искаш ли да се измиеш или изкъпеш? Жаден ли си? Имаме добро пролетно вино.
От гласа й Томас пак усети боцкане в нервите. Инстинктивните опасения, пробудени от нагледния урок за могъществото на Трел, се разсеяха от новата увереност — и той имаше своя сила тук. Този свят го приемаше, смяташе го за важен. Хора като Трел и Лина го зачитаха както му се искаше. Сега само трябваше да продължи напред, да следва пътя на съновидението си до Весел камък… каквото и да му струваше. Обзе го вълнение и той реши да участва в играта на илюзорната си значимост, да й се наслаждава, докато не е изтляла.