— Полуръкия… Точно както каза Трел. А някои твърдят, че Берек Полуръкия — Доблестното сърце, Владетелят основател — ще се завърне на Земята, когато е необходим. Известно ли ти е това?
— Не — отсече Томас.
Без да откъсва поглед от лицето му, Атиаран помоли:
— Може ли да видя и другата ти ръка?
Той вдигна озадачен и лявата си ръка. Жената се вторачи, ахна, прехапа устни и отстъпи крачка назад. За малко се беше поддала на необясним за него ужас. Тя обаче беше господар на чувствата си и попита с почти равен глас:
— От какъв метал е този пръстен?
— Какво? Този ли?
Томас се стресна от реакцията й. Изненадата го върна към оплетен спомен — Джоан изричаше „С този пръстен ти се обричам“, а старият просяк с кафеникавото расо го заричаше „Бъди верен на себе си“. Чу се да отговаря сякаш в живота му не беше имало проказа и развод:
— От бяло злато е.
Атиаран изстена и притисна длани към слепоочията си като при силна болка. Ала отново се опомни бързо с помрачила очите й храброст.
— Единствено аз… в цялото поселище Митил… знам какво означава това. Дори Трел не го е научил. А пък аз знам твърде малко. Отговори ми, Томас Ковенант, вярно ли е?
„Защо ли не го захвърлих наистина? — съжали той наум и се начумери. — Прокаженият няма право на сантименталност.“
Но напрежението у Атиаран пак го накара да се взре в нея. Струваше му се, че тя знае повече и от самия него за това, което му се случваше… и че беше попаднал в свят, който зловещо и необяснимо е бил подготвен да го посрещне.
— Вярно е, разбира се — сопнато потвърди Томас. — Какво толкова? Най-обикновен пръстен.
— Направен е от бяло злато — с безмерна покруса напомни жената.
— Е, и? — Томас не разбираше какво я потопи в такава скръб.
— Не означава нищо за мен. Джоан…
Джоан беше предпочела бялото злато. Това не й попречи след време да се разведе с него.
— Бяло злато — повтори Атиаран. — А Владетелите пеят древно предание за носителя на бяло злато. Помня само част от него:
— Чувал ли си тази песен, Ковенант? На Земята няма бяло злато. Тук никога не е откривано злато, макар да се говори, че Берек е знаел за него и затова е съчинил песните. Ти идваш от друго място. Каква страховита цел те води насам?
Томас почувства как очите й търсят у него недостатък или лъжа, която да разсее страховете й. Изведнъж се вцепени — „могъщ си с необуздана магия… но никога няма да я опознаеш“, беше го уверил Презиращия. Представата, че брачната му халка може да бъде някакъв талисман, го погнуси като задушливия аромат на розово масло. У него напираше бесен подтик да изкрещи: „Нищо такова не ми се случва!“. Знаеше обаче, че има един-единствен път — не мисли, а продължавай, за да оцелееш.
Томас отговори на Атиаран според нейните правила:
— Всички цели са страховити. Аз нося послание за Съвета на Владетелите.
— Какво послание? — настойчиво попита тя.
Той се запъна само за миг и изрече прегракнало:
— Сивия убиец се е завърнал.
Щом чу името от устата му, Лина изтърва каменната паница, която носеше, и се хвърли в прегръдките на майка си.
Томас се вторачи навъсено в парчетата. Разлятата течност лъщеше по гладкия под. После чу задавения от ужас глас на Атиаран:
— Откъде знаеш?
Жените се бяха вкопчили една в друга като деца под угрозата на демона от най-жестоките си кошмари. Но още докато умуваше за това, Атиаран се съвзе, стисна зъби и погледът й се насити с решимост. Колкото и да се боеше, тя беше силна жена, опитваща се да успокои детето си… и готова да се изпречи пред опасността.
— Откъде знаеш? — попита отново.
Въпросът й го накара да се почувства неловко и той отвърна:
— Срещнах го на Стражницата на Кевин.
— Жалко! — възкликна жената и притисна Лина към себе си. — Жалко за младите на този свят! Над тях е надвиснала прокобата на Земята. Цели поколения ще гинат в мъки, ще има войни, страдания и болка за още живите! Жалко и за теб, дъще моя Лина. Родила си се в зло време и не ще намериш утеха или покой, започне ли битката…