Гърлото на Томас се сви. За пръв път разбираше, че на Земята има нещо ценно, което може да бъде изгубено завинаги.
Съчувствието и гневът се съчетаха, за да изопнат нервите му докрай. Вниманието му се изостри дотолкова, че потръпна. В очите на Лина откри нова трепетна почит, която вече надделяваше над паниката. Неосъзнатото обещание в погледа й го смути още повече.
Остана безмълвен, докато Атиаран и Лина не се пуснаха. Чак тогава попита:
— Какво знаеш за всичко това? Какво се случва с мен?
Преди по-възрастната жена да отговори, нов глас прозвуча отвън:
— Здравей, Атиаран, дъще на Тиаран. Грейвлингас Трел ни каза, че си привършила работата си за днес. Ела и пей за поселището!
В първия миг Атиаран не помръдна, после въздъхна.
— Ах, работата на моя живот тепърва започва… — Обърна се към входа, отмести завесата и каза на стоящия в тъмното: — Още не сме се нахранили. Ще дойда по-късно. Но след събирането трябва да говоря с Кръга на старейшините.
— Ще им предам — чу се пак гласът.
— Добре — промълви Атиаран.
Вместо да се върне при Томас, тя постоя на входа, загледана в мрака. Най-сетне пусна завесата и обърна лице към Ковенант, но очите й блестяха влажно. Отначало той се заблуди, че открива у нея примирение, но миг по-късно отгатна, че тя само си припомня предишно поражение.
— Не, Томас Ковенант — изрече тя тъжно, — не знам нищо за твоята съдба. Ако бях останала по-дълго в Средището на знанията… ако имах силата… но аз достигнах предела си там и се върнах у дома. Запомних нещо от старите Знания, за които другите в поселището Митил дори не подозират, но то е твърде малко. Спомням си само недомлъвки за стихийна магия, която помита мира…
— Не ми е известен смисълът на тези редове, нито пък знам накъде се е насочило нашето време. Ето още една причина да бъдеш изпроводен при Съвета. — Тя се взря открито в очите му. — Няма да увъртам, Томас Ковенант — ако си дошъл да предадеш Земята, само Владетелите има надежда да те възпрат.
Да предаде ли? Поредната неочаквана мисъл. Мина малко време, преди дори да осъзнае какво му говори Атиаран. Не успя да се възмути, защото Лина го изпревари.
— Майко! Той се сражаваше със сив облак на Стражницата на Кевин. Видях го с очите си. Как можеш да се усъмниш в него?!
Момичето го защити така, че укроти собствената му войнственост. Без да иска, Лина го представи в невярна светлина. Томас не беше стигнал чак до сражение с Господаря Гад.
Трел се върна и Томас не чу как би отговорила Атиаран. Едрият мъж постоя на входа, за да огледа поред и тримата в стаята, накрая каза отсечено:
— Значи настъпва тежко време.
— Да, съпруже Трел — промълви Атиаран. — Тежко.
Погледът му се спря на отломките, пръснати по пода.
— Да, тежко ще е времето — отбеляза кротко майсторът, — щом се чупи каменна съдина и зарязвате парчетата да хрущят под краката ни.
Този път Лина се засрами искрено.
— Съжалявам, татко. Уплаших се.
— Няма значение. — Огромните длани докоснаха раменете й с лекотата на обичта. — Някои рани се лекуват. Тази вечер се чувствам силен.
Атиаран погледна съпруга си благодарно сякаш се беше нагърбил с подвиг и каза на недоумяващия Томас:
— Настани се, гостенино. Храната ще е готова скоро. Хайде, Лина.
Двете отидоха при нагрятата каменна плоча.
Томас обаче гледаше Трел, който се зае да събере парчетата от пода. Гласът на майстора боботеше тихо, все едно долиташе песента на подземна река. Нареди ги внимателно на масата до лампата и седна. Томас избра мястото до него, като се чудеше какво става.
Тежката песен от земните недра още звучеше от затворената уста на Трел. Той се зае да намести отломките, все едно подреждаше картина. Добавяше парче след парче и то се съединяваше с другите без никакво лепило. Ръцете на майстора се движеха премерено и търпеливо. Той хващаше всяко парче полека и съдината растеше бързо, като от счупеното оставаха само тънки, назъбени черни линии. Скоро всички отломки бяха на местата си.
Гърленият напев се промени. Пръстите на Трел поглаждаха камъка и където се плъзнеха, черните линии изчезваха като изтрити. Майсторът опипа отвсякъде камъка и щом привърши отвън, пръстите му се пъхнаха вътре. Накрая обърна съдината и потърка основата й, после я завъртя, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Песента секна, Трел остави съдината на масата и отдръпна ръце. Изглеждаше непокътната и здрава, сякаш никога не се е пръскала на парчета.