По онова време не му беше никак леко. Имаше толкова мъка във върховете и бездните, които превръщаха всяка написана дума в очертания от засъхнала черна кръв. А той не беше от хората, радващи се на висините, не преживяваше безгрижно тези необуздани емоции. Но въпреки всичко беше великолепно. Неспирното, съсредоточено в една посока напрежение изглеждаше най-чистото нещо в живота му. Величавата фрегата на душата му преплава славно този дълбок и опасен океан. Накрая изпрати ръкописа по пощата с чудата, но безметежна увереност.
През месеците, когато пишеше, а после чакаха отговора, живееха с парите, които тя припечелваше. Джоан Махт Ковенант беше спокойна жена, която по-лесно проявяваше чувствата си с поглед или изчервяване, отколкото с думи. Кожата й имаше златист оттенък, който й придаваше вид ту на пленителна силфида, ту на тържествуваща сукуба1. Но тя не беше нито едра, нито силна, затова Томас не можеше да се отърве от смайването, че Джоан изкарва прехраната си, като обуздава и дресира коне.
Думата „обуздава“ всъщност не описваше добре умението й да се погажда с животните. В нейната работа нямаше премерване на силите, не се виждаха разярени жребци със запенени ноздри, размахващи предни крака във въздуха. Томас си казваше, че Джоан не обуздава конете, а по-скоро ги прелъстява. С едно докосване укротяваше тръпнещите им мускули. От тихия й глас животните преставаха да вирят нервно уши. А яхнеше ли ги без седло, така стискаше телата им с крака, че нямаше страх, от който да се развилнеят. Случваше се някой кон да отхвърли властта й, но тя просто се смъкваше ловко от гърба му и го оставяше на мира, докато дивият поток на кръвта му се укроти. И започваше отново. Накрая пускаше коня да препуска в бесен галоп около фермата, за да му покаже, че може да се изтощи докрай, без нито за миг да й наложи волята си.
Томас неведнъж се изумяваше от дарбата й. Макар че Джоан го научи да язди, той не преодоля страха си от конете.
Нейната работа не им носеше купища пари, но поне не ги оставяше гладни до деня, когато се получи писмо от издателството, че приемат ръкописа. В този ден Джоан реши, че е време да има дете.
Подготовката на книгата за издаване се проточи цяла година и се издържаха с аванса, който Томас получи. Джоан също продължи да се занимава с коне докогато можеше, без да застрашава детето, което беше напът. Но щом тялото й подсказа, че не бива да го прави повече, тя престана. И целият й живот дотолкова се събра в мисълта за нарастването на това дете в утробата й, че често гледаше в унесено очакване.
Щом момчето се роди, Джоан заяви, че ще го нарече Роджър на баща си и дядо си.
Томас изпъшка, доближил на броени крачки телефонната компания.
Името не му хареса. Но лицето на мъничкия му син, прекрасно до най-незабележимата дребна черта, човешко в целостта си, изпълни душата му с мъчителна обич и гордост… Да, гордост от своето участие като баща в тази извечна тайна. А сега не знаеше къде е неговият син, отведен от Джоан. Защо не можеше да плаче вече?
В следващия миг някой подръпна настойчиво ръкава му.
— Ей, господине — чу изтънял от страх гласец. — Ей, господине!
Обърна се с напиращ в гърлото вик: „Не ме пипай! Аз съм нечистият изгнаник!“. Но изражението на момчето, хванало ръкава му, го възпря. Детето едва ли беше на повече от осем-девет години. Това момче не беше ли твърде малко, за да се поддаде чак толкова на страха? Само че по лицето му бяха избили петна, сякаш някой го бе принудил да направи нещо, от което изпадаше в ужас.
— Ей, господине — повтори хлапакът умолително, — вземете това. — И пъхна лист пожълтяла хартия в безчувствените пръсти на Томас. — Той ми каза да ви го дам. Иска да го прочетете. Моля ви, господине…
Пръстите на Томас неволно хванаха хартията.
— Той ли? Кой е той?
— Ей онзи — посочи момчето с трепереща ръка.
Погледна натам — старец в широко расо с цвят на мръсна охра стоеше на тротоара преди пресечката, която Томас отмина току-що. Мърмореше си под носа или по-скоро напяваше неясен брътвеж. Устата му оставаше отворена, но устните и долната челюст не помръдваха, за да артикулират звуците. Дългите, рошави кичури и брадата му се полюшваха на ветреца. Лицето му бе обърнато към небето, май зяпаше право в слънцето. С лявата си ръка държеше паничка за подаяния. Дясната ръка стискаше дълъг прът със закрепена отгоре табела, на която се четяха думите „Пазете се!“.
1
Силфида (мит.) — дух в образа на нежна жена; сукуба (мит.) — демон в образа на съблазнителка, спохождаща сънищата на мъжете. — Б.ред.