Томас унесено се вгледа в лицето на майстора, което му се стори изпито от усилието.
— Да съединиш, е по-трудно, отколкото да направиш — измърмори Трел. — В друг ден нямаше да се справя.
Той скръсти ръце на масата и опря чело на тях. Атиаран застана зад съпруга си и разтри могъщите мускули на шията и раменете му, очите й преливаха от любов и гордост. Нещо в изражението й подсказа на Томас, че идва от твърде беден свят, щом там никой не умее да поправя строшени каменни съдини, нито пък го е грижа за това. Опита се да си напомни, че сънува, но този път не му се искаше да слуша гласа в главата си.
Лина се зае да донареди масата в тишината след смайващия успех на Трел. Скоро и Атиаран донесе купите с храна от плочата. Щом всичко беше готово, майсторът вдигна глава и се изправи отпаднал. Бащата, майката и дъщерята застанаха около масата. Атиаран обясни на Томас:
— Нашият народ има обичай — оставаме прави около масата, преди да се заситим, за да почетем Земята. От нея получаваме живот, прехрана и сила.
Томас също се надигна с чувството, че е натрапник. Другите трима затвориха очи и склониха глави, след това седнаха.
Имаше храна в изобилие — студено осолено телешко, полято с горещ сос, варен див ориз, сушени ябълки, черен хляб и сирене. Лина сложи пред Томас висока чаша, пълна с питие, което тя наричаше пролетно вино. Бистра и лека като вода, течността беше пълна с мънички мехурчета и слабо ухаеше на алианта, но имаше вкус на добра бира без горчилката. Томас почти опразни чашата, преди да усети, че от питието неговите и бездруго напрегнати нерви се изопнаха докрай. Твърде много бяха необичайните преживелици. Скоро му се прииска вечерята да приключи по-бързо, за да излезе от къщата в нощния простор.
Но семейството на Лина се хранеше бавно, налегнало ги беше униние. Изглеждаше, че за тях съвместната щастлива трапеза ще е последна. В тишината Томас осъзна, че той им е причинил това, и се притесни.
Потърси облекчение в усилието да разбере по-добре на какво се е натъкнал.
— Имам въпрос… — изрече смутено и махна с ръка към поселището наоколо. — Нищо дървено? Долината изобилства от дървета, но вие нямате дървени предмети. Дърветата да не са свещени или нещо подобно?
Атиаран помълча, преди да отговори.
— Свещени ли? Знам тази дума, макар че смисълът й не ми е ясен. Земята съдържа сила — в дърветата и реките, в пръстта и камъните. Почитаме я заради живота, който ни дава. Ето защо сме положили Клетвата на мира. За това ли питаш? Не използваме дърво, защото сме изгубили знанието за него — лилианрил. Не сме и опитвали да го научим отново. По време на изгнанието на нашия народ, когато Земята е била поразена, ние сме загубили много ценни неща. През годините отвъд Южния хребет и в Пустошта сме опазили радхамерл и така сме оцелели. Там не е имало полза от лилианрил, позволили сме си да го забравим. А и след завръщането на Земята радхамерл ни е достатъчен. Други обаче са съхранили знанията за дървото. Виждала съм дървени поселища сред хълмовете далеч на север и на изток от нас. Хората там разбират дървото, те също благоденстват. Има търговия между каменните и дървените поселища, но не разменяме камък и дърво.
След обяснението Томас долови нещо различно. Минаха секунда-две, преди да се заслуша в тиха гълчава някъде отвън. Атиаран потвърди догадката му, като каза на Трел:
— А, да… Събирането. Обещах да пея тази вечер.
Двамата се изправиха заедно и Трел отвърна:
— Вярно. После пък ще говориш с Кръга на старейшините. Аз ще приготвя каквото мога за утре. Погледни — посочи той масата. — Идният ден ще е хубав, няма никаква сянка в сърцевината на камъка.
Томас се вторачи неволно в масата, но не различи нищо. Атиаран забеляза недоумението му.
— Не се учудвай, Томас Ковенант. Само майстор на радхамерл може да предскаже времето по такива камъни. А сега ела с мен, ако искаш, и ще чуеш преданието за Берек Полуръкия. — Тя взе от масата гърнето с грейвлинг. — Лина, ще разтребиш ли?
Томас се озърна по посока на момичето, докато ставаше. Лицето й се скова в начумерено послушание. Явно предпочиташе да излезе с тях. И Трел видя гримасата й.