— Дъще Лина, иди с госта. Не съм толкова зает, че да не се погрижа за каменните съдини.
Радостта я преобрази мигновено, тя подскочи и обви с ръце врата на баща си, който също я прегърна за миг, после я пусна да стъпи на пода. Тя си оправи дрехата, изведнъж доби скромно изражение и застана до майка си.
— Трел — каза Атиаран, — ще научиш това момиче да си въобразява, че е кралица.
Но тя веднага хвана Лина за ръката, за да проличи, че не се сърди. Двете излязоха заедно и Томас побърза да тръгне с тях, за да се озове с облекчение под звездното небе. На открито беше по-лесно да се пита какво става в ума му.
А имаше нужда от тези въпроси. Нито разбираше, нито успяваше да си обясни своето нарастващо вълнение. Това пролетно вино като че отприщи и събра ведно жизнеността му и завърлува в кръвта му като веселящ се сатир. Ала незнайно защо се почувства по-скоро жертва, а не източник на своето съновидение. „Бяло злато! — сумтеше беззвучно в тъмнината между къщите. — Необуздана магия! Те за побъркан ли ме мислят?“
Но може и да беше луд. Дали в същите мигове не се луташе в безумието, за да се изтезава с измислени несгоди и препятствия, натрапени му от илюзията? С прокажените и това се случваше.
„Не е вярно! — за малко да изкрещи на глас. — Знам разликата… Знам, че сънувам.“
Пръстите му се сгърчиха под напора да упражни насилие, но той вдиша дълбоко хладния въздух и се постара да загърби всичко. Знаеше как да оцелее във видението. Лудостта беше единствената истинска заплаха.
Както вървяха, ръката на Лина се опря в неговата за миг и кожата му пламна.
Чуваха множеството гласове все по-ясно. След минута Лина, Атиаран и Томас стигнаха до кръга в средата на поселището и се присъединиха към събралото се множество.
Светеха десетки гърнета с грейвлинг в ръцете на хората и Томас виждаше добре. Мъже, жени и деца се бяха стълпили около кръга и той предположи, че почти всички жители на поселището са дошли да слушат песента на Атиаран. Повечето се оказаха по-ниски от него, камо ли от Трел. И пак за разлика от майстора имаха тъмнокестенява или черна коса. Затова пък бяха набити, с широки рамене, дори на жените и децата им личеше, че преливат от сила. Явно вековете на работа с камъка бяха оформили подобно телосложение. Томас изпита същия неясен страх, който Трел беше успял да пробуди у него. Нямаше нищо освен странностите си, което да го опази при неразбирателство с тези хора.
Всички си приказваха, докато чакаха Атиаран, и не пролича да се заглеждат в Томас. И той не искаше да привлича вниманието, затова спря по-назад и Лина остана до него. Атиаран даде на дъщеря си гърнето, провря се в гъмжилото и тръгна към средата на кръга.
Томас пак се озърна към Лина. Главата й едва се подаваше два пръста над рамото му. Държеше с две ръце гърнето пред корема си и светлината открояваше гърдите й. Очевидно не я интересуваше каква гледка е в момента, но Томас настръхна, пак го засърбяха дланите от жадното и плашещо желание да докосне момичето.
Тя сякаш усети състоянието му и вдигна глава да го погледне кротко и многозначително. Сърцето му подскочи, все едно се почувства натясно зад ребрата. Томас се извърна неловко и огледа хората в кръга, без да вижда нищо. А когато пак се озърна за Лина, тя също се престори, че гледа нанякъде. Той стисна зъби и си наложи да чака търпеливо, докато нещо се случи.
Околните млъкнаха скоро. Атиаран стъпи върху нисък каменен подиум в центъра на кръга, склони глава и хората отговориха на жеста, като вдигнаха безмълвно съдините с грейвлинг и светлинките се събраха в ореол около нея.
Щом пак отпуснаха ръце и замряха, Атиаран започна:
— Тази вечер съм като старица — паметта ми е обгърната в мъгла и не помня цялата песен, която исках да ви изпея. Но ще чуете каквото си спомням и ще ви разкажа историята, както съм правила преди, за да споделя с вас каквото знам…
Мнозина се засмяха — може би с усмивките признаваха колко ги превъзхожда Атиаран в знанията си. Тя помълча, навела глава, за да прикрие страха, който знанието й беше донесло. Щом тълпата притихна отново, тя я отметна назад и изрече:
— Ще изпея преданието за Берек Полуръкия.