Выбрать главу

— Но Берек се сражавал, без да мисли за участта си и надмощието на враговете. Мечът му ги размятал на всички страни, както ураган развява сухите листа наесен. Накрая самият крал, обзет от страха и лудостта на сянката, го предизвикал на двубой. Берек нанасял безмилостни удари, само че сянката отклонявала острието му. Никой нямал превес, докато брадвата на краля не отсякла половината длан на Берек. Мечът паднал на земята и Берек се огледал. Видял само сянката и труповете на доблестните си съратници. Надал оглушителен вопъл на покруса и побягнал от полесражението.

— Тичал, гонен по петите от смъртта, и не можел да се отърси от спомена за сянката. Три дни и три нощи не спрял за отдих, а пълчищата на краля не изоставали от него като огромен кръвожаден звяр, олигавен в свирепостта си. Изнурен и потънал в отчаяние, Берек се добрал до Гръмовръх. Изкачил планинския склон, проснал се върху огромна канара и заридал: „Горко на Земята! Разгромени сме, а няма приятел да ни се притече на помощ. Свършено е с хубостта в тази Земя“.

— Но скалата, на която лежал, отвърнала: „Има приятел за всеки, комуто стига мъдростта да го съзре“.

— „Какви приятели са ми камънаците? — провикнал се Берек. — Виж, враговете ми яздят на воля по Земята, но пръстта не се разтваря да ги погълне там, където я мърсят.“

— „Има защо да е тъй — уверила го скалата. — И те са живи като теб, нуждаят се от пръстта, на която стъпват. Но ти ще намериш приятел на Земята, ако посветиш душата си на изцелението й.“ Тогава Берек се изправил върху канарата и огледал враговете, които напирали към него. Дал клетва и я скрепил с кръвта от разполовената си длан. Земята му отговорила с гръм и от върха се спуснали огромните Огнелъвове, които поглъщали всичко по пътя си. Кралят и цялото му воинство били пометени, само Берек устоял на унищожителната стихия, сякаш бил стъпил на високата палуба на кораб в развилняло се море.

— Щом буйството на стихията стихнало, Берек се поклонил на лъвовете от Гръмовръх. Обещал, че и той, и всички идни поколения ще почитат Земята и ще й служат. Надарен пръв със Земната сила, той сътворил Жезъла на закона от частица на Великото дърво и започнал да цери с него Земята. След време Берек Полуръкия бил наречен и Доблестното сърце.

— Той станал Владетел основател, първият от Древните владетели. Тези, които вървели по пътя му, благоденствали и се множали на Земята две хилядолетия.

Всички в кръга мълчаха дълго след разказа на Атиаран. Изведнъж сякаш едно сърце раздвижи кръвта им, те се скупчиха около нея и започнаха да я докосват с благодарност. Атиаран разпери ръце да прегърне повече от тях, а тези, които стояха по-назад, запрегръщаха околните, за да се слеят в единението си.

7.

Лина

Сам в нощта, защото не можеше да сподели отприщените чувства на хората от поселището, Томас изведнъж се почувства заплашен, хванат в капан. Струваше му се, че мракът притиска дробовете му, не му стигаше въздух. Обземаше го страхът на прокажения от тълпи, от непредсказуеми постъпки. „Берек!“, изсумтя той язвително. Тези хора искаха от него да бъде герой. Скован от неприязън, той се махна по-надалеч от сборището и закрачи сърдито между къщите, сякаш самото поселище го беше оскърбило непоносимо.

„Берек! — Гръдният му кош се изду от яд, щом отново се сети за името. — Необуздана магия!“ Нелепост… Тези хора не разбираха ли, че е болен от проказа? Едва ли имаше нещо по-непосилно за него от геройствата, които приписваха на Берек Полуръкия.

Но Господаря Гад беше казал: „Намислил е да бъдеш последният ми противник… Избра те да ме унищожиш“.

Уплашен и неуверен, Томас съзираше накъде може да го поведе съновидението — виждаше се въвлечен против волята си в стълкновение с Презиращия.

Що за клопка? То се знае, не можеше да се нагърби с ролята на герой в някаква измислена война. Не би си позволил да се увлече чак толкова — това би било самоубийство. Но нямаше как и да избяга от този сън, без да го преживее, не би успял да се върне в действителността, без да се събуди. Досещаше се какво ще го сполети, ако не прави нищо и само се опитва да съхрани разсъдъка си. Още преди да се отдалечи много от светлините на площада, усещаше как тъмата напира към него, кръжи с широки криле над главата му.