Спря тромаво и се подпря на близката стена, преди да притисне длани към челото си.
— Не мога… — изпъшка.
Всичките му надежди тази Земя да изцели чудодейно импотентността му, да облекчи някак и измъчената му душа, се изпепеляваха.
Не можеше да продължи.
Не можеше да спре.
„Какво ми става?“
Неочаквано чу нечии забързани стъпки да го доближават изотзад. Изопна рамене в миг и видя, че Лина тича да го настигне. Светлината от подскачащата в ръцете й съдина с грейвлинг хвърляше игриви сенки по цялото й тяло. След още няколко крачки момичето спря и вдигна гърнето, за да вижда по-добре.
— Томас Ковенант, не си ли добре? — попита тя колебливо.
— Не съм! — озъби се той. — Изобщо не съм добре. Нищо не е наред след… — думите спряха за миг в гърлото му — … след развода.
Гледаше ядно, все едно предизвикваше Лина да попита какво е „развод“. Лицето й оставаше в сянка и той не знаеше как е приела избухването му. Но май у нея се пробуди вроден усет. Не засили болката му с неуместни въпроси или думи на съчувствие, само каза тихо:
— Знам място, където можеш да бъдеш сам.
Томас кимна отсечено. Ами да! Малко му оставаше да загуби власт над себе си. Гърлото му пак се стягаше от напора да упражни насилие. Не искаше никой да види какво преживява.
Лина хвана полека ръката му и тръгна към реката. Под мъждукащите звезди стигнаха до брега на Митил и тръгнаха по течението. Около километър по-нататък имаше стар каменен мост, лъснал черно, сякаш току-що се беше надигнал от водата, за да послужи на Ковенант. Това му хрумна толкова неочаквано, че той се закова на място. Виждаше в каменната дъга подобие на праг — още трудни решения дебнеха сред тъмните хълмове зад отсрещния бряг.
— Къде отиваме? — попита сопнато Томас.
Боеше се, че мине ли веднъж по моста, сам няма да се познае след завръщането си.
— На другия бряг — отвърна Лина. — Там ще намериш уединение. Нашите хора рядко прекосяват Митил. Говори се, че западните планини са неприветливо място, че злото в Убежището на прокобата отвъд тях е извратило духа им. Аз обаче обикалях из западната долина надлъж и шир, за да се взирам в камъните и да търся образи в тях чрез суру-па-мерл, но не се натъкнах на нищо лошо. Наблизо има кътче, където никой няма да те безпокои.
Колкото и стар да изглеждаше мостът, Томас се взираше в него недоверчиво. Каменната му зидария не беше скрепена с хоросан и сякаш го поддържаха само мъждивите, измамни сенки от звездна светлина. Когато стъпи на моста, очакваше да се подхлъзне или камъните да потреперят. Но сводът над реката се оказа здрав. Той спря по средата, опря се на ниския парапет и се вторачи надолу.
Водата си течеше черна под него и бълбукането й звучеше подобно на молитва за опрощение по пътя към морето. Томас се вглеждаше напрегнато, все едно се надяваше да почерпи смелост от нея. Не можеше ли просто да загърби всичко, което го застрашаваше, да пренебрегне невъзможния избор, безумното положение, в което се озова? Защо да не се върне в каменното поселище и да се престори с безгрижно коварство, че е прероденият Берек Полуръкия?
Не можеше, защото беше прокажен. Имаше лъжи, които просто не му беше по силите да изрече.
Изведнъж му прималя — осъзна, че удря с юмруци по парапета. Тутакси вдигна длани към очите си и се помъчи да види дали не се е наранил, но не различи нищо на светлината на звездите.
Обърна се намръщен и тръгна след Лина към западния бряг на Митил.
Момичето го поведе право натам, после свърна надясно по стръмнина и се спусна отново към реката по тясна клисура. Вървяха предпазливо по неравното дъно на клисурата, все едно пазеха равновесие по разнебитения кил на изхвърлен от вълните платноход. Малкото дървета стърчаха от стръмните склонове подобно на килнати греди. Близо до реката имаше равна ивица пясък, преминаващ плавно в плосък каменист нос, навлязъл във водата. Митил сякаш недоволстваше от стесненото си русло и шумът кънтеше нагоре в дефилето досущ като морски вятър, веещ през останките на призрачен кораб.
Лина спря на пясъка, отпусна се на колене, издълба плитка ямичка и изсипа в нея огнените камъчета от гърнето. Те грейнаха по-ярко и в края на клисурата затрепкаха жълти отблясъци. Скоро Томас усети равномерна топлина. Тя го подсети, че нощта е хладна — в такава нощ е най-приятно да седиш край огън. Приклекна до блещукащите камъчета с последно остро потреперване от преодоляния истеричен пристъп.