Лина се отдръпна към реката и застана на малкия нос. Там силуетът й тъмнееше, но Томас виждаше, че е вдигнала лице към небето.
Погледът му последва нейния нагоре по черния лик на планината. Луната изгряваше. Над каменния ръб звездите избледняваха в сребристо сияние, а от сенките им долината притъмня още повече. Но те скоро се оттеглиха навътре в пролома и лунните лъчи огряха реката с блещукането на старо сребро. И когато пълната луна се показа над планината, обгърна главата и раменете на Лина в бял ореол като милувка. Застанала до водата, тя се взираше в нощното светило и Томас я наблюдаваше с чудата мрачна ревност, сякаш момичето се канеше да прекрачи съдбовна черта, която принадлежеше на самия него.
Накрая, щом лунната светлина обля и долината на изток, Лина наведе глава и се върна при изсипания в ямичката грейвлинг. Без да поглежда към Томас, тя попита тихо:
— Да си вървя ли?
Томас пак усети боцкане в дланите, все едно му се щеше да я зашлеви заради дързостта да допусне, че би могла и да остане. Но той се боеше от нощта и не искаше да я изтърпи сам. Стана непохватно и се отдалечи малко от нея. Позяпа намръщено склоновете на пролома и се постара гласът му да звучи безучастно.
— Какво искаш?
Отговорът й беше спокоен и уверен.
— Искам да знам повече за теб.
Той трепна и сгуши глава, сякаш към него посегнаха нокти. Побърза да се изправи.
— Питай.
— Женен ли си?
Томас се извъртя към Лина, все едно го бе намушкала с нож в гърба. Щом зърна яростния смут в очите му и оголените зъби, тя се извърна. Той разбра, че лицето му пак го предава. Изобщо не беше искал да се разкриви толкова злобно. Опитваше се да се сдържа, да не се издава… поне пред нея. Но пък момичето изостряше объркването му повече от всичко друго наоколо. Овладя се с мъка и отвърна остро:
— Да… Не! Няма значение. Защо питаш?
Под сърдития му поглед Лина се отпусна на пясъка, наблюдавайки го изпод вежди. Отначало не продума и Томас закрачи напред-назад по брега. Опипваше и подръпваше свирепо брачната халка на пръста си.
След малко момичето заговори някак отнесено:
— Един мъж желае да се ожени за мен — Триок, син на Тулер. Още не съм съзряла за брак, но той ме ухажва отсега, та като му дойде времето, да не избера друг. Само че ако можех да се омъжа днес, нямаше да избера него. О, той е добър човек посвоему — свестен пастир, който храбро брани добичетата си. И дори е по-висок от повечето мъже тук. Но по света има толкова чудеса, толкова сили за опознаване, толкова хубост за споделяне и сътворяване… а и аз още не съм видяла ранихините. Не мога да се омъжа за човек, който не иска от жена си нищо повече от уменията в суру-па-мерл. Предпочитам да замина за Средището на знанията, както е постъпила майка ми Атиаран, и да остана там, пред каквито ще изпитания да ме изправи Знанието, и накрая да бъда Владетелка. Говори се, че и това можело да се случи. Ти как мислиш?
Томас не се и опитваше да я слуша. Изливаше в усилено крачене по пясъка яростта и покрусата си от нежеланите спомени за Джоан. И Лина, и посребрената нощ в тази Земя бледнееха пред изгубената му любов. Изведнъж откри колко кухо и празно е това съновидение, сякаш дръпната завеса откри пред мисления му взор пустош, въплътила мъченията на проказата. Всичко това не беше истинско — сам си беше навлякъл тези преживелици в подсъзнанието като неволен изблик на гнева срещу болестта и загубата. „Сам! — изпъшка Томас. — Защото съм отхвърлен ли? Толкова ли е страшно да те отбягват? По дяволите! Стига толкова!“ Трудно сдържаше напиращия вопъл. За да се възпре, той се тръшна на пясъка с гръб към Лина и притисна коленете си с ръце. После, без да го е грижа дали гласът му трепери, подхвърли:
— И как са женят хората от вашия народ?
Момичето отговори охотно:
— Ами просто е, щом мъжът и жената вече са се избрали един друг. Сближат ли се, казват пред Кръга на старейшините, че искат да се оженят. Старейшините изчакват да мине веднъж кръговратът на сезоните, за да се уверят, че приятелството им е трайно и няма потайна ревност или забравени обещания да вгорчат живота им в идните години. Накрая всички от поселището се събират, старейшините прегръщат двамата и ги питат: „Искате ли да споделите живота си в радост и скръб, в труд и отдих, в покой и несгоди, за да обновите Земята?“. Двамата отвръщат: „Сливаме живот с живот и решаваме заедно да приемем благослова и служенето на Земята.“ — Тя помълча и продължи: — Тогава хората от поселището извикват в един глас: „Това е добро! Нека има живот, радост и сила, докато трае времето!“. После денят минава във веселба, а двамата играят с другите нови игри, танци и песни, за да не секва щастието в поселището, за да не изчезне общата радост от Земята. — Лина пак се замисли за миг. — Майка ми Атиаран и баща ми Трел се събрали в славен ден. Старейшините, които ни поучават, често са ни говорили за него. През времето на очакването Трел се катерел из планините всеки ден, дирел по забравени пътеки и изгубени пещери, скрити свлачища и скорошни разломи, за да намери камъка оркрест — скъпоценна скала с разнообразна сила. Защото в онези дни над южните равнини тегнела засуха и животът в каменното ни поселище щял да замре заради глада.