Пръстите му се вкопчиха в туниката й и я раздраха като тънко було. Лина не можеше да помръдне. Томас се вторачи във високите, съвършени гърди и в късата долна дреха. В очите му изплува мрачно ликуване като от разкрит подъл заговор. Стисна рамото й с лявата си ръка, а с дясната съдра и последното парче плат, после я бутна на пясъка.
Сега момичето понечи да се възпротиви, но смазващата уплаха я вцепеняваше.
Миг по-късно тежестта му я притисна, болка като заслепяващ огън прониза слабините й и най-сетне прекъсна мълчанието й с писък. Но тя вече знаеше, че е късно. Това, което нейният народ смяташе за дар, просто й беше отнето.
Само че Томас не се чувстваше насилник. Оргазмът го погълна, все едно беше паднал в река, залята от лава. Задушаваше се в страстта си и малко оставаше да изпадне в несвяст. Времето остана някъде встрани, лежа неподвижно секунди или часове… часове, през които неговият свят можеше да се срине на прах, но той нямаше да забележи.
Най-сетне си спомни за мекотата на тялото под него, усети как потръпва от хлипането. Надигна се с мъка. Сведе поглед към Лина в сиянието на грейвлинга и видя кръвта по бедрата й. Внезапно усети световъртеж сякаш се бе озовал на ръба на бездна. Изтича на криволици към реката, просна се на скалата и тежко избълва всичко от корема си във водата. Митил отнесе тутакси повърнатото, все едно нищо не е било.
Томас не шаваше, победен от изтощението на съсипаните си нерви. Не чу Лина да става, да взема разкъсаните си дрехи, да говори или да се изкатерва по пълния с отломки пролом. Не чуваше нищо освен нескончаемата жалба на реката… Не виждаше нищо освен пепелта от прегорялата страст… Не усещаше нищо освен влагата на камъка, намокрила бузите му вместо сълзи.
8.
Утрото на посланието
Коравата като кост скала изтика бавно Томас Ковенант от сънищата за горещи прегръдки. Отначало съзнанието му се рееше със зараждащото се утро, около суровата бедност на постелята му се чуваше неспирният разговор на реката сама със себе си, разнасяха се свежите ухания на новия ден, отвсякъде се обаждаха птици, излитащи в небето. Докато се пробуждаше, той се чувстваше умиротворен, в пълно съгласие със света. Дори твърдостта на камъка под него беше неразделна част от това утро.
От отминалата нощ първо се върна споменът за оргазъм, за спиращо сърцето облекчение и удоволствие, толкова скъпоценно за него, че би заложил душата си, за да го върне в своя реален живот. В проточилите се мигове на радост преживя отново усещането. После си спомни как посегна на Лина, за да му се случи това.
Лина!
Обърна се по гръб и седна под озареното небе. Слънцето още не се беше издигнало над планината, но на светлината откъм полето се виждаше добре, че момичето го няма.
Тя беше оставила блещукащите камъчета в пясъка, точещ се към пролома. Томас се изправи рязко и огледа процепа в канарите и двата бряга на Митил, търсейки с очи Лина… или както му подсказа въображението, на хората от поселището, дошли да отмъстят. Сърцето му биеше забързано — онези хора, яки като камъните наоколо, нямаше да слушат обяснения или оправдания. Озърташе се като беглец, наплашен от потеря.
Но нищо не смущаваше покоя на утрото, все едно не съществуваха други хора, злодеяния или настървение за мъст. Паниката му се уталожи малко по малко. Огледа се още веднъж и насочи мисълта си към предстоящото.
Знаеше, че трябва да се махне веднага, да тръгне по-скоро край реката към относителната безопасност на равнината. Но той беше прокажен и не можеше да се отнесе нехайно към самотното пътешествие. Наложително беше да прави всичко разсъдливо.
Не мислеше за Лина — инстинктът му подсказваше, че не бива да си го позволява. Погаври се и с нейното доверие, и с доверието на всички в поселището. Нямаше да се терзае повече за снощния си бяс. Не можеше да заличи стореното… което всъщност си беше илюзия като всеки сън. С усилие на волята, от което тялото му потръпна, той прогони тежките мисли. Горе, на Стражницата на Кевин, беше открил едва ли не случайно как да се спасява от това безумие — продължавай напред, не умувай, а оцелявай. Сега се нуждаеше още повече от избавление. Снощните страхове, че го бъркат с онзи Берек, изглеждаха незначителни. И приликата му с някакъв легендарен герой беше част от съновидението, а не факт, от чиято принуда няма къде да се денеш. Постара се да забрави и това, когато се зае старателно със задължителния ЗКТ.