Тя избяга от стаята, докато Том изричаше „Да, разбира се“. Бездруго нямаше какво да й каже. Още не разбираше, не беше способен да мисли. Чак след седмици започна да проумява какво му причини яростният изблик на Джоан. И тогава просто потъна в покруса.
Само две денонощия след операцията хирурзите заявиха, че Томас може да пътува, и го насочиха към лепрозариума в Луизиана. На летището го посрещна лекар и по пътя му обясни без увъртания разни неща за болестта. Mycobacterium leprae бил открит за пръв път от Армауер Хансен през 1874 година, но изучаването на бацила непрекъснато се проваляло в два от четирите етапа на изследването, определени още от Кох: никой не можал да отгледа микроорганизма в изкуствена среда, нито да открие как се предава заразата. Но проучванията на доктор О. А. Скинснес на Хавайските острови давали надежда.3
Томас го слушаше разсеяно. Долавяше у себе си абстрактни отгласи на ужас при думата „проказа“, но те не го убеждаваха в нищо. Все едно някой го заплашваше на чужд език — усещаш враждебния тон, без да разбираш значението. Взираше се в сериозното лице на лекаря все едно отново бе изправен пред озадачаващата ярост на Джоан и не продумваше.
Когато го настаниха в стаята — квадратна килия с най-обикновено бяло легло и стерилно бели стени, лекарят реши да действа другояче.
— Господин Ковенант — отсече изведнъж, — явно не разбирате от какво сте застрашен. Елате с мен, искам да ви покажа нещо.
Томас излезе с него в коридора и лекарят продължи:
— Във вашия случай имаме първична форма на болестта на Хансен и както изглежда, не можем да установим източника на заразата. Осемдесет процента от случаите в страната са свързани с хора, които в детството си са били изложени на болестта в други страни, обикновено с тропически климат. И поне знаем къде са се заразили, дори да не ни е известно как и защо се е случило. Общо взето, хората с вторична форма на проказа са израснали в места, където тази болест не е непозната и необичайна. Твърде скоро разбират какво ги е сполетяло, тоест имат по-голям шанс да потърсят помощ навреме. Сега искам да ви запозная с още един пациент — единствения друг случай на първична форма в момента. Живял като отшелник в планините на Западна Вирджиния. Не знаел какво става, докато от армията не го потърсили през войната, за да му съобщят, че синът му е загинал. Щом офицерът го видял, веднага се обадил в районната медицинска служба, а оттам го изпратили при нас.
Лекарят спря до съвсем същата врата като онази на стаята на Томас. Почука, но не изчака някой да се обади отвътре. Отвори, хвана Томас за лакътя и го накара да влезе.
Още на прага в ноздрите на Томас нахлу тежка воня като от развалено месо, захвърлено в отходно място. Тя надвиваше дори миризмата на карболова киселина и мазила. Смрадта се носеше откъм смалено тяло, седнало накриво на бялото легло.
— Добър ден — каза лекарят. — Водя ви Томас Ковенант. И той е с първична форма на проказа, но, изглежда, не проумява колко е опасно положението му.
Другият пациент бавно вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне новодошлия.
От китките му бяха останали подути чуканчета — лишени от пръсти буци розово месо, белязани с напукани корички и язви. Жълтеникава гной се процеждаше през мехлемите. Тези буци висяха в края на тънки, изкривени ръце като съчки, намерени в гората. Дори скритите от пижамата крака напомняха за чворесто дърво. Едното стъпало бе проядено наполовина, остатъкът от другото представляваше огромна незарастваща рана.
Устните му помръднаха и Томас се вторачи в лицето. Помътнелите очи бяха като кратери. С бяло-розовата си кожа човекът приличаше на албинос, но тя се кривеше и слизаше от очите на вълни и бразди подобно на разтопена и застинала лава. По краищата на тези вълнички изпъкваха гнойни възелчета.
— Самоубий се — изстърга страшно гласът, — вместо да търпиш това.
Томас се отскубна от лекаря, изтича в коридора и съдържанието на стомаха му опръска чистите стени и пода.
В онзи миг се закле да оцелее.
Живя в лепрозариума повече от половин година. Бродеше из коридорите като сащисано привидение, свикваше със задължителния ЗКТ и другите умения за поддържане на живота, изтърпяваше намусен часовете, през които лекарите го просвещаваха за проказата, лечението и възстановяването. Скоро научи, че според тях психиката на пациента е ключът към лечението. Но той отказваше да говори за себе си. В него се натрупваше и растеше кораво ядро от непримирим гняв. Беше сигурен, че заради вбесяваща чудатост на нервите усеща двата пръста, които загуби, по-живи от останалите. Десният му палец все се свиваше да напипа тези отрязани пръсти, но сепнато достигаше само белега. А помощта на лекарите му напомняше за тази странност. Оскъдно и сухо предложената от тях надежда бе породена от също толкова осакатено въображение.
3
През годините след написването на тази книга има обнадеждаващи промени. Макар че не всичко за болестта е изяснено напълно, в момента проказата се смята за напълно лечима и разпространението й в света е до голяма степен предотвратено по данни на Световната здравна организация. — Б.пр.