Седмици наред набиваха в главата му внушенията си и накрая започна да ги сънува нощем. Наставленията обсебиха опустошения пейзаж на съзнанието му. Вместо истории и страсти сънуваше лекции.
„Проказата — чуваше Томас нощ след нощ — е може би най-необяснимото страдание, на което е изложено човечеството. Тя е загадка досущ като необикновената, тънка граница между живата и неживата материя. Е, да, знаем някои неща за нея. Не е смъртоносна. Не е заразна по същия начин като другите болести. Въздейства чрез разрушаване на нервите, най-често в крайниците и роговицата на очите. Тя осакатява преди всичко защото отнема на тялото способността да се пази чрез усещанията и да реагира на болката. Може да доведе болния до пълна безпомощност, крайна уродливост на лицето и крайниците и слепота. Освен това е необратима — отмрелите нерви не могат да се възстановят. Знаем и че подходящото лечение може да спре разпространението на заразата в организма и щом бъде прекратено увреждането на нервите, съответните лекарства и други средства контролират заболяването през целия останал живот на пациента. Не знаем обаче защо или как конкретният човек се заразява. А щом се разболеете, няма надежда за пълно възстановяване.“
Не преувеличаваха в нищо, но думите отекваха толкова непоносимо, че не биваше никога да бъдат произнасяни. А безстрастният глас на лекаря продължаваше:
„Докато изучавахме болестта на Хансен, стигнахме до извода, че тя поставя пред пациента два проблема, присъщи само за нея. Тези затруднения са свързани помежду си и не се появяват при която и да е друга болест. Затова психическото бреме за жертвата на проказата е по-голямо от телесното. Първият проблем е в отношенията ви с другите хора. За разлика от левкемията днес или от туберкулозата през деветнайсети век, проказата не е и никога не е била «поетична» болест, на която може да се придаде романтичен ореол. Тъкмо напротив. Дори в обществата, където не мразят болните си за разлика от нас — американците, прокаженият винаги е бил обект на страх и презрение. Отхвърлят го и най-близките му хора заради рядък бацил, неподатлив на предвиждане и контрол. Проказата не е смъртоносна и средностатистическият пациент може да се надява на още трийсет, дори на петдесет години живот… като прокажен. Заради този факт, съчетан с все по-голямото осакатяване от болестта, именно прокажените се нуждаят най-много от подкрепата на околните. Но на практика всички общества обричат своите болни на изолация и отчаяние. Заклеймяват ги като престъпници и дегенерати, като изменници и злодеи. Изхвърлят ги от редиците на човешката раса, защото науката още не е успяла да разгадае това страдание. Навсякъде и във всяка култура прокаженият винаги е бил олицетворение на всичко, от което хората се страхуват и отвращават — гласно или негласно.
Това отношение се дължи на няколко причини. Първо, болестта загрозява и причинява лоша миризма, която е натрапчиво неприятна. Второ, въпреки дългогодишните изследвания хората отказват да повярват, че нещо толкова очевидно, грозно и загадъчно не е заразно в обичайния смисъл. Ние не можем да си отговорим на много въпроси за бацила и това само подклажда страха. Няма как да сме сигурни, че докосването, дъхът, пипнатата храна или водата не разпространяват болестта. И щом няма естествено, доказано обяснение за нея, хората я тълкуват как ли не, но винаги като зло — доказателство за престъпление, за извращение, за поквара. Свидетелство за божие наказание или белег на психическо, духовно, нравствено падение и вина. И настояват упорито колко е заразна въпреки данните, че рискът е минимален дори при децата. Ето защо на мнозина от вас ще се наложи да живеят, без да ги подкрепя дори един-единствен човек.
Това е една от причините да смятаме беседите с психотерапевти за толкова важни. Опитваме се да ви помогнем в привикването към самотата. Голяма част от пациентите, напуснали нашето лечебно заведение, не изживяват всички години, които им остават. Отхвърлянето ги смазва и те губят мотивация, занемаряват грижите за себе си и придобиват активна или пасивна самоубийствена нагласа. Оцеляващите намират все някого някъде, който охотно им помага да съхраняват желанието си за живот. Или откриват у себе си силата да го сторят.