Пентжу, изглежда, бе забелязал малката ни препирня, защото изтича към мен. „Ето, на това му викам — помислих си, като гледах разтревожения вид на Пентжу — човек, който крие нещо.“
— Маху, случило ли се е нещо? Изглеждаш разтревожен — Пентжу ме хвана за лакътя и ме отведе настрани. — Отраснал съм с теб, аз съм Чедо на Кап. Познавам те.
— Така ли? — отвърнах ледено. — Значи си по-добър човек от мен.
Пентжу ме заведе в малък двор.
— Какво има, Маху? Приятели сме.
— Наистина ли?
Махна раздразнено с ръка, отдалечи се, но после се върна.
— Защо си толкова подозрителен, Маху? Не вярваш, че Куфу се е самоубил, нали?
— Не, мисля, че е бил убит.
— Но от кого? Защо?
— Същото се питах и аз. Освен това се чудех и защо лорд Мерире толкова искаше да се присъединиш към него — взех кесията си, извадих парчето пергамент и го тикнах пред погледа на Пентжу. — И защо Куфу ще пише това?
Пентжу се опита да вземе парчето, но аз го държах здраво.
— Защо ще споменава теб, Ехнатон и Нефертити заедно, а после ще прави връзка с Хотеп, сина на Птах, и други от мемфиската триада. Пентжу, какво знаеш за Тутанкамон? Какви още тайни има?
Макар да се опита да се прикрие, вълнението му толкова се усили, че се наложи да се извърне, като потриваше гърди с длан, сякаш в опит да успокои силна болка. Стиснах рамото му.
— Хайде, Пентжу, ти се изправи открито пред мен. Аз съм пазител и настойник на принца. Можем да обсъдим всичко тук или в присъствието на останалите.
Пентжу се обърна към мен. Изумих се от промяната на лицето му. Сякаш се бе състарил.
— Какво има? — настоях аз.
— Виждал си принца — отвърна той бавно. — Джарка ми каза, че веднъж си го заварил в транс, държал се е като глухоням слепец.
— И?
— Ние, лекарите, не познаваме сърцето, душата. Знаем, че ако те ухапе змия, отровата ще тръгне из тялото и ще спре сърцето. Но лудостта, умопомрачението, странните пътища на душата? — поклати глава. — За тях не знаем нищо.
Седнах на малка вдлъбнатина в стената.
— Тревожа се — подбираше внимателно думите си Пентжу. — Както знаеш, лорд Маху — премина в официално обръщение, без да съзнава той, — бях назначен за лекар на царското семейство. Великата царица Тийи ми се довери. Каза ми, че нейната кръв е опетнена от жилка на лудост. Тези трансове, от които страда младият принц… — облиза устни Пентжу, — като дете от такива е страдал и Ехнатон.
Дори тогава — да, признавам си чистосърдечно — усещах, че Пентжу не ми казва цялата истина. В същото време обаче онова, което следваше от казаното, бе достатъчно да смрази кръвта ми.
— Наистина се тревожа — приседна до мен Пентжу. — Маху, извървяхме дълъг и опасен път само за да се озовем в началото на друг, още по-ужасяващ. Нямам мира и в съня си. Какво ще стане, ако Тутанкамон е прероденият си баща? Нима синът на Ехнатон е наследил същия светоглед, същата вглъбеност? Нима и той ще преобърне Египет наопаки?
— Това само бъдещето ще покаже — отвърнах дрезгаво. — Тези пристъпи? Опасни ли са?
— Изчел съм всички медицински трудове — въздъхна Пентжу. — Това е една от причините да дойда в Мемфис. Дойдох да посетя Дома на живота. Този вид транс няма обяснение. Не знам какво го причинява или как може да се излекува, освен че пациентът трябва да бъде затоплен и възможно най-спокоен.
— А какво го предизвиква? Ще го израсте ли?
Пентжу се приближи още малко.
— Както сам казваш, Маху, това само бъдещето ще покаже. Ужасява ме мисълта, че такива като Хоремхеб могат да открият онова, което ти вече знаеш, и да решат, че принцът не е способен да управлява Царството на Двете земи.
Глава тринадесета