Грабна една горяща факла и я вдигна, за да видим гладка стена от хоросан, внимателно замазана, така че да се слива със стената. И тази бе обрамчена от миниатюрно заклинание. Наредих хоросанът да бъде изкъртен. Работниците се заеха за работа с чуковете, мазилката се напука и започна да пада. Хвърлих факлата през отвора и ахнах от изумление. Това не беше празна зала, а съкровищница. На танцуващата светлина на факлата видях колесници, оръжия, отворени ракли със скъпоценности, легла, маси и столове.
Възпрях виковете на работниците. Собек грабна една факла и преди да се намеся, вече беше влязъл. Извиках му да внимава, но той беше погълнат от находката, ахкаше невярващо при вида на ценните вещи, с които залата бе претъпкана до тавана.
— Съкровищница! — изрева той. — Домът на среброто на Ехнатон — влязох след него. — Подготовката на Нефертити — прошепна Собек и продължаваше да се пули невярващо. — Това е щяла да използва за царското погребение — вдигна едно красиво, позлатено ветрило и го размаха пред лицето си. — Погледни, Маху. Столове и тронове, колесници и сбруи. Това трябва да остане в тайна — не преставаше да дърдори той. — Трябва да се подготвим за черни дни.
— Какви черни дни, Собек?
— Когато вече не сме на власт.
— Тогава няма и да сме сред живите!
— Не, не — Собек ме заведе навътре в съкровищницата. — Маху, един ден принцът ще възмъжее. Няма да има нужда от теб и мен. Какво ще правим, като остареем, а? Ще седим на столче пред вратата и ще си дъвчем венците ли? — Собек посочи съкровището. — Аз не съм като теб, Маху. Аз вече съм бил в немилост. Прекарах месеци в затвора в оазиса насред Червените земи. Лазил съм по улиците и пасажите на Тива. Седял съм наедно с мизерията и съм усещал гадната й смрад. Защо да даваме това на Ай?
Не отговорих, а си проправих път сред различните предмети. Клекнах и отворих една ракла, преливаща от скъпоценни камъни. До нея имаше чифт избродирани със злато сандали, изобразяващи сцени от победата на фараона над злите азиатски племена.
— Поне вече знаем къде е съкровището на Ехнатон — заключих аз. — Или поне част от него. Собек, случайно да забеляза каква част от това е тежка и не може да бъде пренесена?
— Искаш да кажеш, че има още?
— Сигурен съм, че има още. Ехнатон е взел част от златото, сребърните кюлчета и драгоценните камъни, а това е оставил. Нефертити щеше да го използва, да го претопи и продаде, за да финансира плановете си — изправих се. — Засега ще го оставим така. По-късно ще решим какво да правим.
Излязохме от тайната съкровищница. Наредих отворът да бъде затворен с дървен капак. Собек бе не по-малко твърд, сграбчи туниката на надзирателя и заплаши него и работниците с най-страшното наказание, ако разкрият тайната. В плен на алчността си, Собек нямаше доверие дори на мен и настоя част от неговите наемници да дойдат и пазят заедно с моите.
— Собек, приятелю — опитах се да го вразумя аз, — какво ти става?
Бях го завел по-навътре в галерията, далеч от останалите. Дори тогава той бе развълнуван, бършеше потта от лицето си, не отделяше поглед от входа към залата, сякаш се страхуваше, че могат да влязат крадци.
— То не е твое — прошепнах.
— Вече е — отвърна грубо. — Дойдох с теб в Делтата заради приятелството ни. Верността ми заслужава награда. Ако ни бяха заловили, сега щяхме да гнием набити на някой кол. Върнах се в Тива и какво да видя? Лорд Ай, Майа и Хюйи едва ходят от богатство и власт. Хоремхеб и Рамзес са същата стока, армейски генерали, които се пъчат със златните си яки и сребърни пчели за храброст. Онова съкровище е мое, Маху.
— Не, Собек — усмихнах се, — то е наше — гневът от лицето му изчезна. — Но за това ще поговорим по-късно. Сега искам да видя Заекващия.
Върнахме се в двореца и личния ми Дом на оковите с малък затвор в подземията. Извиках двама от наемниците си и им наредих да приготвят една стая.
— Само пейка и стол. А вие двамата идете в някоя килия по-нататък. Ще чуете, като влезе затворникът. Когато прецените, искам да започнете да надавате ужасяващи писъци.
И двамата кушитски стрелци се съгласиха с готовност.