— Продължавай — подканих го аз. — После започнаха да идват труповете, останките на онези, от които лорд Ай искаше да се отърве.
— Да.
Заекващия преглътна с усилие, после изстена тихо при поредния ужасяващ писък, долетял от коридора. Кимнах на Собек.
— Кажи на стражите да оставят онзи затворник на мира. Дай му време да размисли. Може би сега ще се съгласи да отговори на въпросите ни.
Не след дълго Собек се върна. Заекващия, изглежда, си помисли, че усмивката му е резултат от садистичното му настроение, защото падна на колене.
— Господарю Маху, прошка, милост! Лорд Ай ни използваше да балсамираме труповете на жертвите му, а понякога вършехме и неговата работа.
— Върни се на стола — сръгах го в рамото. — Вониш. Не искам да се приближаваш.
Изпълзя обратно.
— Така ли се излекува заекването ти? Уплахата от залавянето, опасността от набиването на кол?
Кимна.
— На теб и хората ти е дадена служба в Некропола. Когато Ехнатон и дворът му се преместиха тук, сте получили обичайните разрешителни и свидетелства, за да го последвате. Какво стана, когато Нефертити се възползва от услугите ви?
— Бяха заловени четирима мъже — изломоти той. — Не бяха египтяни, а хабиру. Често ги бяхме виждали в двореца, позволяваха им да влизат и излизат с документи, носещи картуша на Ехнатон. Никой не смееше да ги спре. Това беше по време на Голямата мистерия.
— По време на какво? — прекъснах го аз.
— Голямата мистерия: така Великата царица Нефертити наричаше периода, когато съпругът й изчезна.
— А тя знаеше ли какво се е случило?
Заекващия поклати глава.
— Знаеше, че тези хабиру посещаваха съпруга й. Когато той не се завърна три или четири дни, те бяха заловени близо до съкровищницата на фараона. Когато стражите ги спрели, те показали разрешителните си, но — сви рамене Заекващия — всички осъзнаваха, че се е случило нещо сериозно. Офицерите ги заподозрели и ги закарали пред царица Нефертити. Тя ги затвори в една съседна стая и помоли мен и хората ми за помощ.
— Измъчвали сте ги?
— Бяха храбри мъже — отвърна Заекващия. — Особено водачът им, Якуб; той умря последен. Великата царица искаше да знае къде е съпругът й, какво се е случило с него. Заплаши ги с публичен процес и екзекуция, но Якуб й се присмя и попита как може да ги обвини в престъпление.
— Кой присъстваше на тези разпити?
— Капитанът на наемниците на Нефертити и други, двама-трима, на които имаше доверие.
— А лорд Ай?
Заекващия отново поклати глава.
— Питаше ги защо са били в двореца и толкова близо до съкровищницата? Якуб отговори, че трябвало да изпълнят още едно поръчение на господаря си.
— Господаря си? — прекъснах го аз. — Значи тогава Нефертити е разбрала, че съпругът й е напуснал двореца, но все още е жив.
— Така мисля.
— Изкарай го оттук — обърнах се аз към Собек. — Кажи на охраната да го държи в някоя от съседните стаи.
Собек избута мъжа навън и се върна почти веднага.
— Ето, вече имаш доказателство, че Ехнатон не е умрял тук, а е избягал, нали?
— Не е това — прошепнах аз. — Защо е изпратил човек като Якуб и трима от хората му в двореца на Атон?
— Да вземат част от съкровището?
— Не, не мисля, че това е било поръчението им.
— Тогава защо са заловили четиримата хабиру при съкровищницата?
Нямах отговор за въпроса на Собек. Вместо това поисках да доведат отново затворника. Бутнах го на стола.
— Случилото се с Божествения — прошепнах аз — не е важно.
— Но аз мислех, че точно това искаш да разбереш!
— Ще ти кажа какво искам да знам. Разкажи ми отново казаното от Якуб.
Заекващия затвори здравото си око и сгърчи лице.
— Измъчвахме го; като балсаматори знаем много за човешкото тяло и как да причиним най-голяма болка. Другите трима вече бяха мъртви. Якуб отпадаше. Много време прекара да проклина Нефертити на своя език. Тя седеше на един стол зад нас. Носеше всички атрибути на царица, сякаш беше на Прозореца за появяване и се готвеше да дава аудиенция.
— Защо е била там? Какво искаше от него?
— Питаше защо Якуб се е върнал в двореца. А той отвърна: „Както вече казах, да изпълня поръчението си.“