— И?
— Само това каза. На следващия ден умря. Телата на другите трима бяха завлечени до реката и хвърлени на крокодилите. Нефертити обаче ни нареди да балсамираме тялото на Якуб, но не по правилния начин. Трябваше да извадим сърцето му и да потопим тялото в силна вана природна сода. Изпълнихме заповедта. Донесе ковчези от Царската съкровищница. Положихме трупа на Якуб вътре, напоихме го със смола и го занесохме в Царската гробница. Имаше една скрита зала: отворът не беше зазидан. Бутнахме ковчега през дупката. Спомням си, че в другия край на залата имаше кварцитен саркофаг.
— А капаните?
— Дело на Нефертити. Обясни какво иска: отвесните дупки за змиите, медните и бронзови остриета в пода. Умишлено отслабихме тавана. Изкопахме яма, сложихме коловете и я покрихме. Нефертити нареди да се зазида отворът и да напишем магическо заклинание.
— Попитахте ли я защо?
— Тя беше ужасяваща — прошепна Заекващия. — Господарю, наистина бе страховита: изопнато от ярост лице, очи, блеснали от бяс. Приличаше на пантера. Вървеше толкова безшумно. Аз… аз бях ужасен. Накара ме да положа кръвна клетва — сви рамене. — Останалото господарят Маху знае. Дните на Нефертити свършиха. Аз и останалите с радост избягахме и се върнахме в Тива.
— Но ви е платила добре, нали?
— Цяла кошница съкровища, господарю, от Дома на среброто. Каза, че ако някога кажем и дума… — Не довърши изречението.
— Хайде — подканих го. — Освобождавам те от клетвата ти. Намерих ковчега и трупа на Якуб.
— Каза, че знае за престъпленията ни, че никой не може да избяга от нея, както и лорд Пентжу…
Заекващия замлъкна рязко и покри устни с пръсти. Приведох се и впих нокти под здравото му око.
— Продължавай. Какво знаеш за лорд Пентжу?
— Тя уби семейството му. По онова време вилнееше чумата. Лекарят бе заключен в дома си; малко имение, където се грижеше за невръстния принц…
— Знам това.
— Тя ги отрови — обяви Заекващия. — Каза, че хората ще решат, че ги е покосила чумата. Изпрати им дар от отровно вино и плодове.
— В името на всичко свято! — прошепна Собек. — Убила е жената и децата на Пентжу!
— И останалите в дома му — изплака Заекващия. — Там се бяха подслонили. Всички яли и пили. Отровата беше бързодействаща.
— Знаеш и още, нали?
— Изпратиха нас — разпери ръце той. — Какво можехме да направим? Един от хората ми занесе храната и виното. Отидохме в къщата, като се представихме, че сме дошли да изнесем жертвите на чумата.
— А на лорд Пентжу беше ли съобщено? — впих още по-дълбоко нокти аз.
— Да, на лорд Пентжу бе съобщено. Аз занесох съобщението на царицата. Казах му, че жена му и семейството му са починали от чумата, но царицата съзнава задълженията му и това, че не може да остави принца, така че ще се погрижи лично за погребението им.
— А лорд Пентжу?
Заекващия оклюма.
— Изслуша съобщението ми и се оттегли.
— Оттегли се? — не повярва на ушите си Собек.
— Да. Върна се към портата на имението; наемниците я затвориха пред лицето ми. Спомням си как спуснаха резетата. Върнах се при царицата и й разказах за случилото се.
— И?
— Тя се усмихна с онази смразяваща усмивка, не гледаше мен, докато говорех, а някъде зад мен.
— Защо според теб беше убито семейството на Пентжу?
— Не знам — избълва той. — Лорд Маху, нали знаеш как стоят нещата?
— Не, не знам.
— Но ти се разправяш с убийци, нали? — изплака той.
— Така е. Но не такива, които убиват жени и деца.
— Нефертити прокле Пентжу и невръстния принц. Обяви го за незаконен.
— Незаконен? — обади се Собек.
— Имаше предвид, че не е от нейната кръв.
— А Якуб? Защо Нефертити е проявила такава жестокост към него?
— Убедена беше, че се е върнал за нещо, че знае истината за съпруга й. Подозираше, че Пентжу има нещо общо, както и други от кръвта на Якуб. Спомена мъж на име Джарка.
Собек стрелна поглед към мен. Направих му знак да мълчи.
— Господарю, правехме каквото ни заповяда, яростта й нямаше край — свлече се отново на колене. — Лорд Маху, моля за прошка. Нищо повече не знам.
Излязохме от килията.
— Е? — попита Собек. — Какво ще правиш сега? — посочи вратата зад нас. — Да му прережа ли гърлото?