— Върни го при реката — изръмжах аз. — Твоя работа е какво ще правиш с него.
Исках да прикрия собствения си гняв. Изтичах от Дома на оковите, пресякох дворовете и се скрих в най-дълбоката част на градината под сянката на палмите. Отначало бях толкова обезумял, че не можех да си намеря място. Замислих се за казаното от Куфу и необяснимата му смърт след това. Всичко друго, до което бях успял да се добера, премина през главата ми, докато се опитвах да сложа някакъв ред в хаоса, който бушуваше в сърцето ми. Трябва да съм седял така поне два часа, разкъсван между пристъпите на потиснатост и гнева, задето са се подиграли с мен. Собек ме откри.
— Ще върна Заекващия в Тива. Мисля, че може да ми бъде от полза, преди да му прережа гърлото — Собек стоеше и потропваше с крак.
— Не си дошъл заради Заекващия, нали? Дошъл си заради съкровището. Няма да го вземаш, Собек!
— Не съм казал, че ще го взема. Просто си искам моя дял. Когато се върнеш в Тива, съкровището ще се върне с теб. Искам думата ти, че ще получа половината.
— Дадено — стиснах ръката му.
— А трупът на Якуб?
— Ще го върна в гробницата.
— Какво си намислил?
— Собек, вземи Заекващия и толкова от съкровището, колкото можеш да пренесеш незабелязано. Останалото остави на мен.
Тръгна. Един слуга дотича и съобщи, че един от ескадроните на Небамум е довел скитници от пустинята; с тях имало момиче, което отвлекли и се опитали да продадат.
— Глобете ги и ги бичувайте — изревах аз.
— Момичето е египтянка, от високо потекло.
— Ще трябва да почака.
Наредих му да си върви. Все още бях неспокоен. Исках да ритам и удрям. За да се разсея, погледах някакви акробати, които се упражняваха в двора; един от икономите ги бе наел за пиршеството, което планираше. Гледах как потните им, намазани тела се огъваха и преобръщаха, следвани от жонгльорите и гълтачите на огън. Доскуча ми и започнах наум да съчинявам стих за хиена, ранена и самотна насред Червените земи: смехотворен опит! Чувствах се затворник на собствената си мания. Защо просто не изоставя двора и задълженията си и не приема предложението на лорд Ай за имение в провинцията? Сетих се за хиената. Можеш да й говориш, да я плениш, но щом я освободиш, тя отново тръгва на лов.
Върнах се в градината. Амедета дойде при мен уж да предаде някакво съобщение от Анхсенамон. Един слуга я бе насочил към мястото, където седях, почти скрит сред високата трева. Затича се леко, късаше лотосов цвят с пръсти, а прекрасното й лице бе обрамчено от напарфюмирана перука със сребърни панделки. От нея се разнасяше силен аромат, тъмните й очи на кошута бяха изрисувани със зелен въглен и светнали от страст, устните й бяха пълни и червени, гърдите й напираха изпод тънката ленена роба, а гривните по китките и глезените й дрънчаха изкусително. Не можех да не забележа високите сандали, меката златиста кожа на краката, златната огърлица около шията и нагръдника от корнелий, изобразяващ Некбет, бога лешояд, проблясващ на гърдите й. Обладах я така, както бе възнамерявала, както бе кроила да бъде обладана, меките й ръце около врата ми, бедра, обвити около хълбоците ми, затворени очи и уста, открехната в леки стенания от удоволствие. Обладавах я отново и отново с нокти, забити в гърба й, и устни, впити в нейните. След това стана, усмихна се и хвърли последните листенца лотос на корема ми; тръгна си с полюляващи се бедра, като си тананикаше едва доловимо.
Останах още малко, а после се върнах в двореца. Поканих Джарка и Пентжу на вечеря на терасата. Тъмнината бе осветена от прекрасни маслени лампи в различни цветове. Готвачите поднесоха най-различни ястия: ивици говеждо, салата от син домат, ориз с бакла и кориандър, а алабастровите бокали бяха непрестанно допълвани с най-редки вина. Джарка изпя песен вместо благодарствен химн. Освободих слугите и се заех сам да сервирам на гостите. Известно време се хранехме мълчаливо. Джарка и Пентжу бяха напрегнати, от време на време избърсваха потта от челата си.
— Господарю — започна Джарка, — защо сме тук?
— Защото сте ми приятели.
— Какво искаш да ни питаш? — попита предпазливо той.
— Защо уби Куфу?
Джарка преглътна. Пентжу вдигна чаша и ме погледна иззад нея.
— Ти си убил Куфу — заявих. — И двамата сте замесени.
— Невъзможно!
— Джарка — пресегнах се през масата и допрях пръст в устните му. — Ти си ми приятел, чувствам те като свой син. Така че, моля те — повиших глас аз, — недей да седиш с мен на една маса и да ме лъжеш, когато говоря истината. Единственото ми успокоение — добавих аз горчиво — е, че лъжеш, за да запазиш някаква велика тайна. Убил си Куфу. Отишъл си до прозореца и си го придумал да вдигне дървената решетка. Може би си казал, че носиш съобщение от мен или че искаш да му помогнеш. Куфу е дошъл с теб в градината. Пили сте вино, в което предварително си сложил някакъв прах, с който да го приспиш.