Продължих да разучавам картата.
— Но Ай е политик — продължих аз. — Ако ти знаеш разказите и легендите на народа си, значи ги знае и той.
— Преди Ай да напусне Ахмин — посочи с ръка цялата стая Джарка, — той унищожи всички архиви на народа ни. Подозирам, че е сторил същото и в библиотеките и архивите в Тива.
Навих картата и седнах на едно столче, загледан в пода. Ай би прикрил следите си внимателно. Трябва на всяка цена да увери генералите на Тива, че дните на Ехнатон са минало, че нов фараон ще управлява Египет. Хоремхеб би приел това. Спомних си студеното, жестоко лице на Рамзес, хитрия му поглед. Ако аз бях попаднал на пътя към истинския източник на Великата ерес на Ехнатон, то бе само въпрос на време и Рамзес да се добере до нея.
— Когато разпитвах Куфу, да — ударих с картата в пода, — когато разпитвах Куфу, той говореше за пророчествата на Ехнатон. Как фараонът е записал велики откровения и ги е поверил на мистериозните Пазители. Значи има писмени документи. Но къде, Джарка?
Помощникът ми остана с каменно лице и леден поглед.
— Знаеш ли нещо? — сопнах се аз.
— Господарю, ако знаех, ти щеше първи да научиш.
Долових сарказма в гласа му, скочих и бутнах картата в ръцете му.
— Джарка, опасността си ти! Рамзес ще гледа на теб като на не по-малка заплаха за Египет от Ехнатон. Казваш ми само онова, което сметнеш за необходимо. Какво според теб ще се случи, Джарка? — приближих се до него. — Кажи ми сега, в тази мрачна и празна стая; единствените свидетели са маслените лампи и щъкащите наоколо мишки. Кажи ми сега, не като мой слуга или помощник, а като приятел. Призовавам те да говориш истината.
Джарка отвори уста да отвърне.
— Истината — сграбчих ръката му. — Кажи ми истината, Джарка. Ти си добър стрелец, нека думите ти попаднат в центъра. Не си ми разказал всичко, нали?
— Господарю, казах ти каквото мога.
— Името ми е Маху. Не съм ти господар. Питам те като приятел.
Джарка въздъхна тежко и се стовари на малкото столче.
— Аз вярвам, че един ден пророчествата ще се сбъднат. Народът ми ще бъде на власт в Египет. Един ден ще напуснем бреговете на Нил и ще отидем в обетованите земи в Ханаан. Но къде и кога? По кое време и сезон? Само безименният ни бог знае това — поклати глава. — Повече от това не мога и няма да кажа.
Оставих Джарка в стаята с архивите и тръгнах из двореца. Без никакво съмнение Мерире и хората му бяха загинали в ужасно клане. Ай се опитваше да затръшне вратата към миналото, да я заключи, но такива като Джарка бяха доказателство, че корените бяха все още живи. Бе само въпрос на време да се появят нови издънки. Бях толкова неспокоен, че реших да отида до града в носилка с наполовина спуснати завеси. Насочих се към един дом на удоволствието. По пътя се вслушвах в звуците на града, надзъртах през пролуката в завесите. Опитах се да успокоя мислите си, докато хвърлях по един поглед на зеленината, чинарите и акациите, които стърчаха иззад блесналите на слънцето белосани стени. Горещината бе отминала. Улицата бе измита от роби с огромни кози мехове вода от канала и обсипана с розови цветове. Облегнат на възглавниците и поуспокоен от ритъма на носачите, си спомних историята на скитниците от пустинята. Колко мъже, жени и деца бяха загинали в клането? Представих си ги събрани около оазиса в мига, в който колесниците на Нахтмин, с помощта на пешаци и стрелци, връхлитат на зазоряване или привечер и посяват кърваво опустошение. На такова самотно място малко биха успели да избягат. Някои са се опитали да се скрият в долината, но Ай е избрал мястото внимателно. Зачудих се за Мерт. Сигурно се е скрила и загубила ума си от шока на видяното. Мерт ме смущаваше. Нещо в нея напомняше Нефертити. Придърпах завесите на носилката и се върнах към въпроса, който не ми даваше мира. Трябва ли да отида в Долината на сивата зора и сам да видя какво се е случило? Това обаче щеше да означава да изоставя принца.
Все още преобръщах въпроса в главата си, когато стигнахме до дома на удоволствията със затулени градини и изпълнен с цветя двор и врата, украсена със злато и сребро и инкрустирана с лапис лазули. Красивите прислужници, които работеха там, го нарекоха Мястото на изкушението. Там ме влечеше не само удоволствието за плътта. Залите на удоволствието бяха истински оазис на спокойствието, в които малки момчета размахваха щраусови пера, напоени с най-скъпи парфюми. Сладко като мед вино се поднасяше в бокали с посребрени ръбове. Тук бях винаги добре дошъл. Още докато слизах от носилката, красивите прислужници със златиста кожа вече ме очакваха, облечени само с поръбени в бяло поли, по меката златна плът проблясваха украшения, а тежки къдрави, напоени с кифие перуки прикриваха прекрасните им лица с изписани със зелено и блеснали от вълнение очи на кошута. Хладни пръсти с къносани в лилаво нокти се протегнаха да ме докоснат. Червени като зрели череши устни бяха нетърпеливи да целуват. Бях си обещал вечер на пълно безделие. Този дом на удоволствията обаче бе и дом на работа, където можех да чуя слуховете и клюките от търговците, които се стичаха тук след тежкия ден. Докато ми сервираха сребърни подноси със сладкиши от фурми или напращяло грозде, прислужниците цвърчаха като красиви птици и ми подхвърляха това-онова. Онази вечер на няколко пъти чух да се повтаря нещо, което собствените ми шпиони вече бяха донесли. Новината за изпразването на гробниците се бе разпространила, хората открито се питаха какво бъдеще чака този прекрасен град, ако изобщо имаше такова.