Разбира се, ако прислужниците шпионираха за мен, със сигурност го правеха и за други, така че неизменният ми отговор бе, че градът на Атон ще просъществува хиляда години. Но още докато го казвах, знаех, че това е лъжа, и те го усещаха.
Тръгнах си от дома на удоволствията късно. Вече беше тъмно, звездите светеха ярко на черното небе. Качих се, леко пийнал, в носилката. Чух отвън дрънченето на ескорта от наемници и резките заповеди на надзирателя на носачите. Отпуснах се на възглавниците. Пресякохме калдъръмения двор и се вляхме в потока на улицата, окъпани в светлината на факлите, запалени ярко на високи, забити в земята колове. Носилката спря. Остри викове раздраха нощта. Отдръпнах завесите. Каруцата на някакъв селянин се бе преобърнала и блокираше пътя ни към главната улица на града. Постъпих невнимателно. Наредих на носачите да оставят носилката на земята и излязох. Вече се беше събрала тълпа, готова да се включи в спора или просто да се наслади на неудобното положение, в което е изпаднал един от Великите мъже. Наемниците ми крещяха на каруцаря. Магарето бе разпрегнато; огледах се, собственикът не се виждаше, само каруцата лежеше на една страна, а колелата все още се въртяха. Наемниците ми се опитваха да я преместят и предлагаха на зяпачите награда, за да помогнат. Винените изпарения бяха все още тежки. Мозъкът ми работеше бавно. Единствено скърцащото колело на преобърнатата каруца ме предупреди. Никой селянин на света не разпряга магарето и не оставя каруцата си, ако ще и да е празна. Носачите стояха безпомощно. Върнах се в носилката да потърся ножа си под възглавниците и в този момент чух пронизителен писък. Един от носачите бе паднал, а от врата му стърчеше кинжал. Беше паднал на пътя на другите нападатели — мъже с тъмни бради и лица и тела, скрити в плащове и качулки. Изскочих от носилката. Един от убийците блъсна другия носач и се втурна с вдигнат нож. Аз се приведох, забих кинжал и забелязах друг да се приближава отдясно. Това бе сигналът за наемниците ми. Един хвърли меча си и по-скоро благодарение на късмета си, отколкото на уменията си, го заби в крака на убиеца и го свали. Огледах се трескаво. Зяпачите се разпръсваха. Един от наемниците все още се бореше с нападател; друг убиец пищеше от болка и държеше стърчащия от гърлото му нож, задавен от собствената си кръв. Трети се опитваше да се измъкне с пълзене. Друг наемник изтича към него, готов да го довърши с меча си, но аз изкрещях да спре. Забравили каруцата, наемниците оформиха защитен пръстен около мен. Имаше ли още нападатели?
Улиците опустяха, черни сенки се стрелкаха из тъмните пасажи. Зърнах едно лице, променено от последния път, когато го бях виждал — потъмняло от слънцето, тъмната коса стигаше до раменете, имаше гъста брада и мустаци. Разпознах онези очи, изпълнения с омраза поглед. Атонистите може и да бяха загинали в Долината на сивата зора, Мерире обаче не беше! За миг, само няколко удара на сърцето, погледите ни се срещнаха, но преди да отворя уста, той изчезна.
Убиецът, в чието гърло бях забил ножа си, лежеше вече притихнал, а кръв шуртеше от отворената рана и от устата и носа му. Онзи, който се бе спънал в носачите, бе отведен с вързани зад гърба ръце. Другият продължаваше да пищи от дълбоката рана от меч на крака си. Острието бе прерязало сухожилието зад коляното. Надвесих се над него и притиснах рамото му с бастуна, който бях взел от носилката. Очите му вече се изцъкляха, устните му бяха омазани с кръв, душата му вече напускаше тялото. Прерязах гърлото му. Вече имах пленник, това бе достатъчно!