Избрани бяха само ветерани, свикнали с палещото слънце и битките в пустинята. Полковник Небамум обеща да надзирава всичко, за да мога да се концентрирам върху сведенията на шпионите ми в града, които сочеха едно: растящо недоволство, омраза и озлобление към двореца и Царския кръг в Тива. Могъщи благородници и търговци наемаха допълнителна свита, а патрулите ни по реката често пресрещаха пристигащи пратки оръжие, макар че на всеки открит кинжал пет минаваха незабелязано. Никой от хората ми не успяваше да открие източника на растящия смут. Хората на Мерире сееха страх, движеха се като сенки по нощите. Бяха посели семената и сега ни оставяха да пожънем резултата. Вестта за ужасното клане някъде на изток в пустинята вече открито се обсъждаше из пазара и пивниците. Грозните слухове пълзяха като облаци черен дим, но нищо не можех да направя, за да ги пресека. Изтеглихме ескадрони колесници в града, укрепихме двореца. Зидари и строители подсилиха стените и портите. Поставихме наблюдателни постове. Всички пътища към двореца, както и вътрешните помещения и дворове, се патрулираха денем и нощем. Допускаха се само онези, които носят специално разрешително с моя картуш и знаят паролата за съответния пост.
С Небамум и Джарка разучавахме картите на града, за да преценим как при необходимост дворецът може да бъде евакуиран, а царското семейство — безопасно преведено до бойните баржи, чиито капитани вече бяха предупредени да са в готовност за незабавно потегляне. Небамум искаше да изпрати съобщения до Мемфис и Тива за подкрепления, дори разрешение да се оттегли. Казах му, че аз поемам отговорност и се престорих, че не забелязвам гневния му поглед. Да се ходи в града, не беше особено приятно вече. Царското семейство можеше да излиза само в градините на двореца или из вътрешните дворове. Ако се наложеше аз или някой от служителите ми да излезе, това ставаше само с военен ескорт. Принцът сякаш не беше обезпокоен от тези мерки; понякога играехме сенет или го водех рано сутрин във вътрешния двор да упражнява стрелбата си.
Тутанкамон беше игрив и жизнен, макар че дясната му страна все повече се отпускаше, а от време на време се оплакваше от болки в краката и ръцете. Понякога седеше като упоен, със замечтани красиви очи, лека усмивка на открехнатите устни, сякаш се наслаждаваше на някаква тайна шега, известна само нему, или виждаше нещо, невидимо за останалите. Подозренията ми, че е бавноразвиващ се, че мозъкът му е закърнял, се възвръщаха само за да бъдат грубо разсеяни от рязка смяна в настроението му. Подобно на писар, изучаващ законите, той приклякаше до мен и ме разпитваше подробно за баща си, за града, в който живеехме, и преди всичко за култа към Атон. Знаеше за хабиру и легендите за народа на исраар и вече започвах да съжалявам, че съм го оставил под влиянието на Джарка. Тутанкамон започна да усеща и моите настроения. Ако мислеше, че ме дразни, бързо сменяше темата. Беше много умен и с остър език. Наричах го Ашт-Херу, Многоликия, защото беше много изкусен имитатор. Заливах се от смях, докато имитираше полковник Небамум и маршируваше из стаята с изпъчени гърди, прибрана брадичка и гневен поглед изпод сбърчени вежди и раздаваше заповеди с гърлен глас. После рязко превключваше и ставаше придворна дама. Един-единствен път от представлението му ме полазиха тръпки. Изглежда, Тутанкамон недолюбваше жреците, Рем-Приета, Божиите мъже. Можеше да имитира смирения им поглед, лицемерно набожната им походка, желанието им да бъдат виждани да се молят публично и начина, по който пееха, приличен по-скоро на свирене през носа. Тогава явно бе уловил тъжния ми поглед, защото изтича веднага при мен.
— Чичо Маху! Чичо Маху! Защо не се смееш?
— О, много е смешно — захлупих дланите му в моите. — Просто си спомних нещо.
Не му разказах как като дете Ехнатон ненавиждаше жреците на Амон и им се подиграваше. Тутанкамон бе достатъчно интелигентен да забележи, че тази имитация не ми доставя удоволствие, и бързо се преобрази в Нахтмин, а после и в Джарка.
Използвах периода на подготовката, за да разгледам принца по-внимателно. Моментално отхвърлих тайните си съмнения, че може да е син на Пентжу. Колкото повече го гледах, толкова повече виждах в него Ехнатон. Подобно на баща си, Тутанкамон държеше на физическата чистота. Ако се случеше да разлее бира на робата си, веднага се преобличаше, а през деня често искаше ароматизирана вода, за да измие ръцете си. Обожаваше да втриват благовонни масла и парфюм в кожата му. Отдадох това на влиянието на Анхсенамон; сега тя изпълваше дните му.