— Нищо повече ли не може да ни каже? — попитах аз.
Джарка се закле най-тържествено, че не може.
— Спомня си живота преди клането и случилото се след него, но когато я попитам — сви рамене той, — нищо не знае; очите й стават безизразни. Спомня си, че баща й и брат й са отишли в долината. Взели са я със себе си; щели са да бъдат водачи и да получат много добро възнаграждение.
— Водачи закъде?
— Не знам — призна Джарка. — Спомня си пътуването към пустинята. След това, както казва самата тя, пада мрак.
Накрая просто се наложи да изоставя въпроса.
В деня преди заминаването ни Небамум и Джарка направиха последен опит да ме разубедят. Отказах. Не им казах за последното писмо от лорд Ай. Запазих го за себе си. Ай бе прикрил молбата си зад мили думи, но даваше ясно да се разбере, че не одобрява експедицията ми. Дори повече, продължаваше той, ако смятам, че ситуацията е опасна, трябва незабавно да оттегля царското семейство в Тива. Изпратих вестоносец с отговора, че кризата е преминала и ще обмисля молбата му.
На сутринта на осмия ден от втория месец на перет експедицията ни напусна Ахетатон: четирийсет колесници, керван волски коли и триста наемници. Джарка и Мерт също бяха там, както и тримата скитници от пустинята, вече уверени, че се радват на най-висше благоволение. Хранеха се добре и се бяха позакръглили след дългия престой като гости в двореца. Пътуването се оказа истински кошмар. Колкото по на изток отивахме, толкова по-пусти и безплодни ставаха Червените земи. Горещината започна да ни задушава. Пясъчни бури ни брулеха през деня, мразовита чернота ни обвиваше през нощта. Групи мародери се движеха успоредно с нас, готови да се възползват от всяка слабост. Понякога се налагаше да ловуваме за прясно месо и веднъж дори се сблъскахме с тези свирепи номади. През деня се придвижвахме като военен конвой; вечер нареждахме колите и колесниците в защитен обръч. Мислех, че цялото пътуване ще отнеме най-много три седмици при следване на заобиколен маршрут, който минаваше през различни оазиси. Накрая се оказа месец. Разбрах, че приближаваме долината, когато хълмовете на пустинята започнаха да се смаляват; през подвижната мараня зърнах прещип, сухи дървета и голи скали. Храстите и дърветата водеха към оазиса на входа на Долината на сивата зора. Зловещо място, където скалите и острите върхове сякаш изникваха от нищото насред пустинята, променяха цвета си — сиви по изгрев, огненочервени по пладне и все по-бледи с приближаването на нощта.
Достигнахме оазиса при самия вход към долината точно в мига, когато слънцето, онова огнено кълбо от цветове, мъчителят на дните ни, се спусна под хоризонта. Тъмнината разпери криле и бе посрещната от хрипливия вой на нощните хищници. Червените земи винаги ми действаха потискащо, но тази страховита долина бе същински кошмар: остри скали изникваха от пясъка, къдрави облаци прах покриваха изсъхналите храсти, прещип и загинали дървета и ги караха да изглеждат черни на фона на небето. Земята под краката ни стана по-твърда, по-лесна за колите и колесниците. Обграденият от дървета оазис контрастираше приятно, трепкащ зелен остров с дълга трева, свежи храсти и горички от жизнени палми. Източникът на цялата тази свежест бе един подземен извор. Мирисът на прясна вода и диви цветя бе за нас като най-прекрасния парфюм.
Направихме лагера за през нощта. Колите и колесниците бяха издърпани в кръг, а редиците коне — защитени от малки огньове, които да пъдят хищниците, които кръжаха около оазиса от ранна вечер до зори. Още щом пристигнахме и опънахме палатките и навесите, попаднахме на ужасяващи следи от клането: кости, черепи, цели скелети, върхове на стрели и копия, счупена кама и малки парчета кожа. Където и да погледнехме под храсти, в сянката на дърветата или сред скалите около езерцето, подобни останки ни напомняха, че се намираме в призрачно място, където духовете горяха и мъртвите пламтяха в тъмнина отвъд нашата. Мерт беше притихнала. Не се отделяше от Джарка и говореше нещо под носа си. Извън лагера ни отекваше грозен рев на лъвове и смразяващо сърцето ръмжене на хиени.